Вечерта отнесе уморените по домовете им. За тях денят бе тежък и обременен. Но това не се отнася за децата. Те са неуморни особено, когато разгадават и откриват нещо ново.

Веско макар и малък, бе голям любознайко и досаждаше на околните с многобройните си въпроси. Единствено дядо му Веселин бе търпелив да го изслуша и да отговори на питанията му.

Старецът едва бе се прибрал, когато внука му го връхлетя като торнадо ……

– Дядо, нали сме Божи деца?

– Да, разбира се! – усмихна се топло дядо Веселин.

– И щом сме такива, – разсъждаваше на глас Веско, – трябва да бъдем водени от Божия Дух, но ….

И малчуганът се сконфузи.

– Искаш да кажеш, че това не винаги става? – опита се да му помогне старецът.

– Защо е така? – последва директен въпрос.

– Думата „водени“ на гръцки е ago. От нея произхожда думата agonidzo, т.е. „агония“.

– Какво значение има това? – прекъсна обясненията на дядо си малкият любопитко.

– Това ни показва, че понякога, когато ни води Светия Дух, това може да се окаже мъчително и доста болезнено, – уточни старецът.

– Защо? – естествено „цъфна“ нов въпрос.

– Защото нашият ум не разбира това, което Духът ни кара да правим, а плътта не иска да се подчинява и не желае да бъде послушна.

– Тогава какво да я правим с тая плът? – застана войнствено Веско, готов дори да я смачка, щом му пречи.

– Ако искаме да бъдем водени от Божия Дух, – продължи да изяснява повдигнатия въпрос дядо Веселин, – ние трябва да спечелим войната с нашата плътта и ум.

– Излиза, че за да ни води Светия Дух, трябва да премахна ума и тялото си?! – Веско ококори неразбиращо очи.

– Просто трябва да преодолеем тази малка агония, за да се движим според свръхестественото водителство и да се научим да следваме Лидера.

– Аха, – закани се сериозно Веско, – ще им кажа на тази плът и на този ум, кой трябва да ги води!

Група младежи бяха насядали върху зелената трева и възбудено разговаряха. На много от тях им предстоеше брак, други бяха вече женени, а трети очакваха първата си рожба.

Румен бе обсебил микрофона и философстваше на всеослушание:

– Можеш да се преместиш някъде другаде да живееш, да промениш професията си, да се ожениш още няколко пъти, да се скараш с родителите си, но детето е за дълго време, то е завинаги. Ето, днес ви питам искате ли да имате деца?

– Разбира се, че искаме да имаме деца, – в хор отговориха момичетата, към тях се прибавиха гласовете и на не малко младежи.

– Не мога да си представя живота без деца, – каза Лиляна.

– Тогава бъди по-смела и кажи, защо искаш да имаш дете? – провокира я Румен.

– Бог ме е надарил със тази способност и трябва да я реализирам, – усмихна се самоуверено Лиляна.

– Звучи високонравствено, но не много убедително, – Румен разпери ръце. – Ти си надарена не само с органи за възпроизводство, но и с ръце, глава, …

– Не всички ще построят дворци, ще изтъкат прекрасни килими, ще напишат чудесни книги, …. но макар и да нямат дете, те ще бъдат пълноценни спрямо това, което създават, – обади се Тодор.

– А знаете ли как плачат бездетните жени и как въздишат тайно мъжете им? – попита Мая.

– Не, без дете аз бих била нещастна, – извика Зоя. – Смисълът на живота не е във външния вид, речите и делата, а в усмивката на любимия, на детето ти, на майка ти, на приятелите ти ….

– И все пак защо ви е необходимо дете? – Румен настоя от другите, да получи отговор на своя въпрос.

– С тях е по-забавно, – отговори бързо Запряна.

– Сигурна ли си? – лукаво я изгледа Румен. – Когато видиш, че край теб се забавляват приятели, а ти с бебешката количка и големите чанти …..

– Всеки, който още няма деца, – отбеляза Филип, – приема детето за очарователно и забавно малко човече, което не може да те ядоса.

– Само да чуеш моята комшийка, която е майка на три деца, какво говори за тях, – заяви Явор, – ще си помислиш, че ги мрази.

– Представи си, че не можеш да спиш повече от 3-4 часа, че вече не принадлежиш на себе си, – започна да изброява Ирена и да свива пръстите на лявата си ръка, – нямаш време за телевизия, Интернет, не можеш да се срещаш често с приятели….. С една дума нямаш възможност да правиш това, което желаеш. Тогава не би говорил така за съседката си.

– Да бъдеш толерантен, съвсем не е забавно, – отсече Тони.

– Детето е като ютията, за която постоянно си мислим дали сме я изключили, – обяви Слави. – Ние винаги се безпокоим за него, независимо дали е на две или тридесет години. Така че ако искате да се забавлявате, по-добре е да нямате деца.

– Детето ми може да ми осигури спокойни старини, – отбеляза друга гледна точка Галя.

– Колкото повече деца, толкова повече тревоги на старо време, – измърмори под носа си Николай. – Повече болести, кавги, неуспехи. Осигурете си старостта с повече пари, изгодно е за всяка инфлация.

– Ако искаш да се възползваш от малкото дете, за да подобриш живота си, – поклати глава Виолета, – като получиш апартамент, да усмириш любимия или просто от скука, знай, това няма да ти се размине леко.

– Не раждайте дете за себе си, то не е за вас, – подчерта Веселин. – За него вие сте леха в градина, почва, оплодена с пари и сила.

– Може и да греша, – тихо се обади Димо, – но мисля че Бог ни поверява децата, тези цветя в живота ни, за да се грижим за тях. Така ние действайки за тяхното благополучие се променяме и спомагаме за тяхното израстване.

Всеки от групата имаше свое становище по повдигнатите въпроси за децата, но всички бяха уверени, че раждането, особено отглеждането на дете и насочването му в правилния път, съвсем не е лесна работа.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.

Стамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.