Тереза го слушаше внимателно. Приятно ѝ бе да беседва със Станчо. Той подбираше внимателно думите си и говореше мъдро. Разсъждаваше задълбочено, от него човек можеше да научи много неща.

– По-добре би било изобщо да не се влюбва човека, – каза Терез, – тогава остава недосегаем за болката, която могат да ти причинят другите.

– Много хора живеят така и изглеждат напълно доволни от живота, – каза спокойно Станчо. – Но дали това наистина е така?

– Колко от тези хора живеят сами по собствено желание? – продължи да расъждава Тереза. – А може би не се е появил в живота им някой, който да ги спаси от самотата?!

– Има голяма разлика между примирението и приспособяването към самотата, и съзнателния избор да останеш сам.

Тереза го погледна внимателно. очите му бяха съсредоточени в една  точка, а расъжденията му се изливаха бавно и спокойно:

– Основния въпрос е, защо изобщо трябва да се влюбваме? Това биологическа зависимост ли е?

– А може би любовта е мотивацията, – каза колебливо Тереза, – хората да се съберат, за да създадат поколение.

– Ако всичко се свежда до това обяснение, – смръщи вежди Станчо, – защо тогава сме склонни да обикваме не само хора, но и идеи, предмети, дори места?

– Всички наши емоции като че ли са насочени към самосъхранението ни, – засмя се Тереза.

– Страхът, бягството, битката за прехраната, омразата, зависта, всичко това е свързано с оцеляването.

– Можем ли да твърдим, че чувствата имат за цел, да развиват душевния ни потенциал?

– Чувствата ни помагат да съпреживяваме, – опита се да обясни Станчо. – Ако обичаме някого, се опитваме да разберем, какво е да бъдеш на негово място.

– Да изпитваш съчувствие, това е много важна способност, нали? – попита Тереза.

– Така се научаваме да разбираме страданията на другите. Така че чувствата ни карат да израстваме в морално отношение.

– Възможно е, – съгласи се Тереза.

Градината отпред вече тънеше в мрак. Небето беше ясно. Но звездите оставаха почти незабележими от светлините на големия град.

Двамата седяха дълго в мълчание. След това си пожелаха лека нощ и всеки тръгна към дома си натежал от мисли.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.

Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.

Днес обществото ни като цяло има три основни проблема: влиянието на информацията, желанието за удоволствия и постигане на комфорт. Това са характерни черти на консуматорската същност на човека.
Когато става въпрос за комфорт, това не означава добре оборудвано работно място с добра техника, за да се извършват професионалните задължения, не и за самите предмети, а за перспективите.
Често можеш да чуеш фрази около себе си като:
„Не се напрягай много! Погледни по-леко на нещата! Това нужно ли ти е повече от всичко? Почивай си!
За да достигнеш до такова отпускане изразходваш много усили, с цел да изкараш много пари. А когато парите се появят, за какво се харчат? За достигане на главната цел на човека, но ако тази цел е неговия комфорт, той ще изразходва парите си точно за това. И след като човек придобие определен комфорт става ли по-щастлив? Не! Празнината в него не може да се запълни с получаването на следващата материална придобивка. Тя се запълва с нещо много по ценно.
Чуйте думите на Христос: „който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мен“.
А какъв е този кръст? Това не е ли инструмент, който усложнява човешкия живот, уред за мъчения? Ни най-малко.
Господ сам беше закован на него, за да ни освободи и откъсне от грешния ни живот, и да ни възвиси до себе си горе на небето.
Отхвърлете всяка пропаганда, която ви призовава, да се отпуснете и наслаждавате на земния живот. Ако послушате, който и да е от тези призиви ще достигнете до деградация. И тъй като мнозина правят така обществото обесмисля съществуването си и се самоунищожава.