Първите лъчи на новия ден нахлуха през прозореца. В полуосветената стая на масата седеше мъж с буйни коси и очила с голям диоптър.
Димитър бе замрял с химикалка над белите листове, а взорът му се бе отнесъл нанякъде. Неспокойната му мисъл бе навлязла в дълбока и необхватна зона.
– Как да обясня на хората кой е Бога и каква е Неговата същност? – отчаян пророни тихо в тишината Димитър.
Той дълго и напрегнато бе мислил по въпроса, но нищо не се получаваше. Изморен от напрегнатия размисъл, той почувства болка в главата.
– Ще изляза да се поосвежа край морето, – реши Димитър.
Вървейки по пясъка, той все още разсъждаваше върху измъчващия го въпрос.
Неусетно стигна до малко момче, което бе изкопало малка дупка на брега. Детето с парче от счупена чаша изливаше вода от морето в пробития отвор на пясъка.
– Какво правиш, момченце? – попита Димитър.
– Направих си дупка и искам да прелея всичката вода от морето в нея, – отзивчиво отговори малчугана.
Димитър се засмя и продължи нататък по брега.
– Колко са наивни децата, – каза си той. – Какво знаят и разбират те?!
Изведнъж Димитър се спря. Почеса се по главата и се усмихна.
– Не съм ли и аз като това малко дете? Със своите ограничени възможности искам да обхвана и разкрия на другите същността на необятния и безграничен Бог. Толкова съм малък спрямо Него. По-добре да му се покоря. Да позная волята Му и да я изпълня в живота си.
