Митко бе привлечен от една голяма къпина. Бръкна между тръните, но извика от болка и бързо издърпа ръката си:

– Исках тази къпина, – каза той, – но тези тръни ми причиняват само болка. Не мога да стигна до нея.

Баща му се усмихна:

– Понякога в живота е невъзможно да избегнем болката, въпреки че прекарваме голяма част от времето си в опити да я премахнем, но известна време да ни боли си заслужава.

– Не искам да ме боли. Искам къпината.

– Без болка няма успех, – потупа го по рамото баща му.

– Няма ли друг начин? – Митко умолително погледна баща си.

– Не, – поклати отрицателно глава бащата.

Митко въздъхна тежко, повдигна рамене и каза:

– Е, щом се налага.

Бащата погледна внимателно сина си и продължи:

– Следващия път, когато изпитваш болка в живота си, независимо дали става въпрос за промяна в духовния ти растеж или възстановяване на развалени взаимоотношения, бъди смел! Не се отказвай, защото работата ти ще бъде възнаградена.

Станчо заяви дълбокомислено:

– Човекът до голяма степен е несъзнателно същество. Той прави нещо и не разбира защо го прави.

– Така си е, – съгласи се Стоян, – хората са правили жертви още в миналото. Кого ли не са убивали по милостта на боговете?!

Станчо се изпъчи и добави:
– Историята на жертвоприношенията датира от хиляди години. На кого и защо хората първоначално са направили жертвата е под въпрос. Програмата за жертва може да витае някъде в областите на неосъзнатото.

– Тогава нека направим обратното, – плесна с ръце Краси. – Не жертви, а приноси на живот.

– Как си го представяш това? – попита озадачен Станчо.

– Например, спасяваш буболечката заседнала в мрежата на паяка, – засмя се Краси.

– О, без фанатизъм, – махна с ръка Стоян.

– И все пак това е по-добре отколкото да се правят жертви, – възкликна Краси, – нека бъде дарение на живот.

Тук се обади и Филип:

– А защо не и вечен живот, който ни дава Исус Христос …

Останалите възнегодуваха:

– Тоя пак почна с неговия Бог.

Никой не искаше да слуша Филип.

Желаеха промяна, но не знаеха къде да я търсят.

Семейство Тодорови се бе събрало с приятели и съседи на една маса. Те празнуваха.

Всеки от присъстващите имаше различни вярвания и произход.

Това бе момента на Тотьо, комшия на семейство Тодорови.

Той подейства като ледоразбивач на празничната атмосфера с въпроса:

– За кого гласувахте на тези избори?

Стамен не можеше да не се обади след такъв въпрос:

– Кой според вас унищожава нашата страна?

Повечето въздишаха и правеха кисели физиономии, а Петко обобщи създалото се настроение:

– С тия политики, разваляте празника и веселието.

Мнозина станаха и си тръгнаха, като мърмореха:

– Намерили за какво да говорят на масата.

– И това ми били празник.

Сашо се опита да обърне нещата:

– Не им обръщайте внимание, нека се веселим.

Но усилията му бяха напразни. Атмосферата бе отровена.

Васил поклати глава:

– Повечето спорове са безсмислени. Имаме определено количество енергия за всеки ден и ако я изразходваме за разточителни и отнемащи време спорове, включително и в социалните мрежи, няма да ни остава никаква енергия за взаимоотношения с най-близките ни.

– Чакай, – повдигна дланта на лявата си ръка Атанас. – Нима не искаш да чуят твоето мнение по въпроса?

– Мотива е важен, – подчерта Васил. – За какво го правиш? Да победиш в спора? Да се изкараш по-умен? Разбери, не можем да променим другите.

– Е, да, – съгласи се Атанас, – мога да променя само себе си. Това съм го чувал вече.

– И не само това ….

– Какво друго? – прекъсна го нервно Атанас.

– Можеш да промениш начина, по който отговаряш на другия, – отговори Васил. – Не позволявай на склонните към спор хора да диктуват действията ти.

– Добре, – въздъхна примирено Атанас, – но ако някой в живота ти се опитва да те дразни, какво ще правиш тогава?

– Ще се оттегля, – бе категоричен Васил. – Този вид взаимоотношения не изгражда мост в една връзка, само я напрягат повече.

– Е, може би имаш право, – призна се за победен Атанас.

Нека в дискусиите с приятели и непознати да им показваме уважение.

Не трябва да очакваме нехристияните да постъпват като християни.

Като зачитаме мнението на другия, макар да е различно от нашето, можем да вярваме, че Бог работи в дадената ситуация.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.