Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

Един цар отишъл на лов. Придружава ли го придворните му.

Стигнали до едно езеро. Там плавал лебед. Царят се прицелил в птицата, но не улучил.

Преди уплашеният лебед да се скрие в тръстиката, придворните започнали да възклицават доста високо:

– Какъв добър изстрел!

– Нашият цар е най-добрият стрелец!

– Неговите патрони не пропускат целта!

Дълго време придворните възхвалявали „точната“ стрелба на царя.

Владетелят сам видял, че неговият гърмеж изобщо не докоснал лебеда, но как да ги спре?

Когато се върнал от лова, царят се отбил при един старец, който бил почитан от всички за мъдростта си и го попитал:

– Кажете ми, някога сред моите придворни ще се появят ли правдиви хора? Кога моите министри ще спрат да ме ласкаят и ще започнат да ми казват истината?

Мъдрецът отговорил:

– Ако царят обича поезията, придворните му постоянно ще му четат стихове. Ако се увлича от музиката, хората от свитата ти няма да се разделят с различни музикални инструменти и в двореца ще се изпълняват прекрасни мелодии и песни.

– Но аз искам да чуя истината за себе си, – нетърпеливо се обадил владетелят.

– Тогава би трябвало придворните ти да говорят истината.

– Да но те само ме лъжат и ласкаят, – повдигнал отчаяно ръце царят.

– Защото ти обичаш да те мамят и да си кривят душата, – усмихнал се мъдрецът. – Придворните правят това, което се харесва на царя. За това, господарю, помислете добре, кой е виновен, че вашите министри не казват истината?

Беше прекрасна вечер. Мартин и Славка излязоха на разходка. И двамата бяха изненадани от красотата, която ги заобикаляше.

Това бе една от онези ясни зимни вечери, когато сиянието на луната и звездите очароваха и спират дъха.

Славка протегна ръка напред и възторжено каза:

– Марти, виж това! Не е ли прекрасно?!

Мартин повдигна глава нагоре, усмихна се и нежно каза:

– Красиво е, защото е сътворено от моя Татко!

Славка трепна:

– Татко …

– Мислиш, че се държа доста фамилиарно с Бога? – попита Мартин.

– Може би …. , – малко неуверено потвърди Славка.

– Това не противоречи на Библията, – убеден в своята правота каза Мартин. – В Новия завет за обозначаване на бащата се използва гръцката дума „Авва“. По-точен превод за нея би била думата „татко“. Тази дума обозначава близост. Говори за отношения, които се развиват благодарение на многото време, което сме прекарали заедно.

– Искаш да кажеш, че баща и татко са различни понятия? – Славка погледна изпитателно Мартин.

– Когато бях малко дете човекът, който ме отгледа, понякога бе „баща“, а друг път „татко“.

– Интересно, – поклати глава Славка, – кога се появяваш тази разлика?

– Когато правехме нещо заедно, което ми бе приятно, той бе за мен „татко“, например, когато ловяхме риба. Но когато ми казваше да направя нещо и от мен се очакваше моментално послушание, той бе „баща“.

Бог е такъв. Той е наш Баща и Татко. Понякога трябва да бъдем много сериозни дори делови спрямо Него. А друг път можем да се чувстваме съвсем безгрижни. Но и в двата случая, ако общувате с Бога достатъчно, за да Го познавате, ви гарантирам, че ще искате да сте близо до Него през цялото време.

Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.