Митко си имаше мечта. Той бе уверен, че това е правилната насока и тя е точно за него.

Но Бог никога не бърза. За него са по-важни благочестивият характер, а не талантите и променливият успех.

– Може би трябва да бъдеш по-добре подготвен, – отбеляза баща му.

– До кога трябва да се подготвям? – нервно попита Митко.

– Навярно сега е времето, когато трябва да се променяш в някои области и да порастеш в други, – намекна баща му.

– Трудно ми е да чакам, – призна си Митко.

– Когато настъпи твоя звезден час, ти ще притежаваш необходимите качества, които ще ти помогнат, да се представиш по най-добрия начин.

– Как ми се иска, това да стане по-бързо, – възкликна Митко.

– Тогава поработи над характера си, – посъветва го баща му.

Цветан дълго се мъчи да отреже с ножа парчето от изкуствена материя. Когато погледна по-отблизо острието му, той забеляза:

– Ръбът му е затъпял, за това не може да реже добре.

И същевременно си каза:

– Ако се нараня с този тъп нож, ще ме заболи много, а зарастването на получената рана, ще трае доста дълго време.

Цветан поклати глава и заяви категорично:

– За да бъде ползотворна и безопасна работата ми, трябва първо да го наточа. За тази цел ми трябва нещо, което е поне толкова твърдо колкото метала, от който е направен ножа.

Така и ние наостряме себе си чрез другите хора.

Човекът не е създаден да бъде сам, той има нужда от подкрепата на околните.

Когато се събираме, да се молим заедно и се насърчаваме в ежедневието, ако някой от нас се е „затъпил“, има кой да го „наостри“.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.

Филип бе притеснен. Слушаше по радиото за поредната катастрофа, последва я опустошително бедствие, при което бяха пострадали много хора.

Майка му го посъветва:

– В такива случаи търси помощници. Винаги ще се намерят хора, които ще искат да помогнат.

Филип порасна.

Той бе свидетел на героизъм и себе отдаване.

– Странно, – каза си той, – почти не се говори за хората, които са реагирали първи или такива, които са помогнали не само с финанси, но са пожертвали времето си, за да помогнат.

Бог ни е призовал да бъдем помощници.

Ако искаме да бъдем такива, нека щедро да предлагаме всички ресурси, които Бог ни е предоставил, за да можем да посрещнете нуждите по време на бедствие, катаклизъм или просто да подкрепим някой в болката и мъката му.

Давайте, но внимавайте! Не е важно как ще ви възприемат или дали ще ви ръкопляскат.

Давайте от сърце, искрено обичащи Бога и хората.

Ако правим така, ние се отказваме от мимолетните награди на този свят, за да наследим такива в Царството, които са с неизмерима стойност.

Младежи използваха затоплянето на времето и излязоха на разходка.

Разговорът дойде спонтанно. Той бе породен от нещо, което бе в сърцата на тези млади хора и силно ги вълнуваше.

– Гладът на душата е един и същ, независимо от това дали живееш в дворец или бедна колиба, – изпъшка Симеон.

– Така си е, – веднага се съгласи Станчо, – няма значение дали си секс символ, известна филмова звезда, популярен шоумен или отдадена съпруга и майка.

А Васил добави:

– Които и да сме, където и да ни е отвел живота, колкото и да имаме или нямаме, вечно жадуваме за повече. Искаме да сме по-богати, по-красиви и нещата да стават по-бързо. Търсим нещо, което да засища духовния ни глад.

Симеон леко се усмихна:

– Някои хора признават своя глад и се стремят да го задоволят по приемливи начини, според тях, като образование, кариера, влиятелни приятели или престижна служба.

– Да но има и такива, които са отчаяни и ядосани, – отбеляза Калин. – Те задоволяват духовния глад с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици, алкохол и дори насилие.

– Каквото и да правим, всички се нуждаем от Бог, – констатира Димчо.

– Не всеки би се съгласил, – промърмори Трифон. – На някои им се струва глупаво.

– Единственият начин е да опитат, – подхвърли весело Жоро.

И всички се засмяха.