Неделя. Ден, в който хората, които се смятат за християни отиват на църква. Е, някои го правят само на празниците, но това е друг въпрос.
Времето все още беше хубаво, въпреки че есента вече бе нагазила полята и горите. Дървета и храсти бяха облекли жълто червеникавата си премяна. А слънцето се опитваше да стопли жадуващите за още малко топлина хора и животни.
Семейство Манчеви се приготви за църквата и тръгна натам. Гордо вдигнали глава баща, майка, дъщеря и син влязоха в храма.
След богослужението се усещаше някакво недоволство, което витаеше около семейство Манчеви.
– Това не може да бъде проповед, – мърмореше бащата. – Нищо не разбрах от казаното. Само стихове, стихове от Библията и нищо друго.
– Какво друго можеш да очакваш? – на свой ред се обади и майката. – Този човек изобщо не може да проповядва. Кой го е пуснал изобщо на амвона.
– Ами хора и хвалението, – не остана по-назад и дъщерята, – пеят толкова вяло, че да ти се приспи.
Синът мълчеше и внимателно ги слушаше. Накрая не се стърпя и попита баща си:
– Татко, ти колко пожертва за Божието дело?
– Десет стотинки, – каза тихо бащата и леко се сконфузи.
Майката и дъщерята не бяха дали абсолютно нищо и веднага след въпроса на момчето се свиха.
– Тогава, татко, – каза синът, – ти какво очакваш? Сял си малко, а искаш да събереш много. Изискват се усилия и от нас, а не само да недоволстваме от положения труд на другите. Нима трябва да се оплакваме и да ги критикуваме?
Тогава останалите членове на семейство Манчеви изведнъж бяха ужилени от истината, че всеки може лесно да критикува особено, когато нищо не е допринесъл за даденото дело.
