За всекиго по нещо

Вечерта обгръщаше селището с нощното си покривало. Преди това го изтръска и на небосвода заблещукаха хиляди светлини.

Севдалин, Данчо и Марко бяха седнали на каменната ограда обграждаща един занемарен двор и се наслаждаваха на спокойствието и мира, които царяха наоколо.

Заблудено комарче бръмчеше край ушите им, но те не му обръщаха внимание.

Разговорът така ги бе завладял, че не усетиха, кога се стъмни.

– Какво ни причинява греха? – попита Данчо и вдигна показалецът си нагоре.

– Много просто, – засмя се Севдалин, – поставя ни в центъра на събитията и всеки от нас започва да живее само за себе си.

– Поради нашия егоцентризъм се мотивираме от собствените си желания, нужди и чувства, – отбеляза Марко.

– За това повече гледаме какво нямаме, – плесна с ръце Севдалин, – отколкото на това, което ни принадлежи.

– Тъй като сме фокусирани повече към себе си, започваме да се съревноваваме с другите по купчината материални неща, които натрупали, – махна с ръка Данчо. – За това сме неудовлетворени, а това поражда завист.

– Завистта винаги е егоистична, – допълни Марко.

– Освен това – напери се Данчо, – човек търси надежда, мир, почивка, смисъл, цел и мотивация за да продължи напред, но в неправилната посока – в творението, а не в Твореца.

– Творението е създадено с цел да ни сочи Твореца, – поясни Севдалин.

– Важното е да откриеш Даващия, – натърти Данчо. – Само в Него сме свободни и удовлетворени. В Господа е единствената ни почивка.

– Божията благодат предизвиква в нас радост и благодарност, – каза въодушевено Севдалин. – Ще имаме мир в живота си, ако сме се примирили с Бога.

– Днес Той е протегнал ръка към нас, глупаво е да Му се отказва! – заключи Марко.

Тримата се надигнаха и всеки потегли към дома си, насърчен от мислите, които бяха възникнали по време на разговора им.

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.

Денят се очертаваше скучен и бездеен.

– Какво може да прави човек в такова горещо време, особено ако си на 78 години? – зададе си въпрос Елена.

Погледа ѝ бе привлечен от две тинейджърки. Те оживено размахваха ръце и се усмихваха глупаво една на друга.

Елена ги приближи, засмя се притеснено и попита:

– Извинете, май ви прекъснах. Като остарее човек бърка и се намесва, където не му е работата. За какво си говорехте?

– За брака, – отговори Ана.

– О, – възкликна Елен, сякаш ставаше въпрос за нещо, което я интересуваше много.

Юлия за да охлади ентусиазмът ѝ а попита:

– Как се казва вашият мъж ви? От колко години сте женени?

Елена сбърчи нос и започна да пресмята, накрая заяви:

– С Крум сме били женени винаги. Така се случва като остарееш. Изчезва времето, преди другият да го е имало.

– Това много ми харесва, – призна си Юлия. – Как се справяте? Живели сте толкова дълго заедно….

– Борим се …. – повдигна вежди Елена.

– Не звучи никак романтично, – намръщи се Ана.

Елена им намигна хитро:

– Трябва да се изслушвате. Е, не през цялото време, защото тогава трудно ще си прощавате.

– С Ана умеем да се сдобряваме, – заклати глава Юлия. – Понякога се караме нарочно. Уф, …….. вече и аз не знам.

Елена погледна брачната си халка и замислено отбеляза:

– След като се влюбихме с Крум се уговорихме как да се караме. Той каза, че първоначалното влюбване приключва и хората започват да се карат. Това става независимо дали искат или не. Тогава решихме, че колкото и да сме ядосани, няма да казваме нещо, с което бихме наранили другия. И няма да спорим с цел непременно да спечелим, защото след това нито един брак не оцелява.

– И всичко това ви е помогнало? – попита Юлия.

– Не знам, – призна си Елена.

– Как така? – Ана ококори очи.

– Влюбването ни така и не приключи, – Елена виновно наведе глава.

След всичко казано, Ана и Юлия не можеха, да не харесат Елена.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Борис се бе отчаял. Той бе само на двадесет и шест години, а провалите го следваха по петите.

Днес той посети стария си учител Милан Зафиров. От него бе получавал насърчение и добри съвети. Борис, още в ученическите си години, го бе приел за свой наставник.

Когато старият учител видя угриженото лице на бившия си ученик прегърна го и тихо промълви:

– Не ми изглеждаш добре. Болен ли си?

Борис поклати глава.

– Не, учителю. Тежко ми е. С каквото и да се заема търпя провал.

– Предизвикателствата и разочарованията, работят за нас, – каза учителят.

– Как така? Съвсем не ми е до шеги, – махна с ръка раздразнено Борис.

– Те са наши съработници, – продължи кротко Зафиров. – Помагат ни да се научим, да се усъвършенстваме и да станем по-силни. Преминавайки през всеки провал, ще започнеш да вземаш по-добри решения. По-бавно ще изпадаш в паника.

– Но аз не искам да се провалям, – възкликна Борис.

– Не мрази провалите и не проклинай предизвикателствата, – посъветва го Зафиров. – Приеми неуспеха и разочарованието като възпитатели, които те оформя. Прегърни ги като приятели, които ще играят важна роля в живота ти.

– Трудно ми е. Как да се справя?

– Не пропилявай ресурсите и талантите, които Бог ти е дал. Не пилей времето, което не можеш да върнеш назад.

Борис въздъхна.

– Сега съм на седемдесет, – каза Зафиров. – Съжалявам, че не използвах времето си по най- добрия начин. Искаше ми се да бях чел Библията повече, да бях се молил по-дълго, да бях науча друг език или да сърфирам, ……. Не се окайвай и не пропилявай времето си, опитвай и ако не стане пак пробвай. Не се отказвай. Бори се за мечтите си.