За всекиго по нещо

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.