Posts Tagged ‘времена’

Укрепете се и погледнете към Него

сряда, март 3rd, 2021

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Засияй ярко

четвъртък, февруари 25th, 2021

Дамата пенсионери Димо и Петър се бяха събрали въпреки забраните поради вирусните инфекции.

Масата пред тях не бе празна. Заедно с чашите бе и джезвето с греяна ракия. Салата от кисели краставички бе в допълнение на всичко това.

– В трудни времена живеем, – изпъшка Петър.

– Поради това блокиране, времето в бездействие ни уморява, – допълни Димо.

– Тъмнината в света засяга психическото ни здраве и благосъстояние.

– Все по-трудно ставам сутрин, – призна си Димо. – Нямам никаква мотивация. Дните се точат сиви и безнадеждни.

– Замислял ли се понякога, – засмя се Петър, – че тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Там, където има светлина, тъмнината не съществува.

– И къде да намерим тази светлина днес? – попита Димо.

– Знам, че тъмнината доста се е сгъстила, но ако сме упорити и настойчиви, в мрака ще видим проблясък на светлина, който не угасва. И ако се фокусираме върху него, ще ни стане по-добре.

– Проблясък?! Ти сериозно ли говориш? – песимистично отсече Димо.

– Може да се види светлината, въпреки тъмнината, – натърти Петър. – Ще я откриеш в усмивката на малко дете, в радостта от показване на кокичетата след дългата зима, в песента на птиците…

– И какво като ги открием?

– Хубаво е да благодарим за тях. И когато си спомняме за тези тези проблясъци, обединявайки ги ще получим пламтящ огън.

– Убеден ли си в това? – сбърчи нос Димо.

– Дори и в мрачните дни има нещо положително, колкото и малко да е то, – отбеляза Петър. – Светлината прогонва тъмнината. Пролетта измества зимата. Времето на забраните ще приключи и ще настъпи някаква нова нормалност.

– А до тогава?

– Нека не се взираме в мрака, а да търсим проблясъци на светлината и да им помагаме по-ярко да светят в сърцата ни.

Засияй ярко, въпреки тъмнината и безизходицата!

Дяволската каруца

петък, април 17th, 2020

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.

Защо има болка и страдание

неделя, февруари 16th, 2020

imagesТежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Живот в пълнота

понеделник, януари 27th, 2020

unnamedБеше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.