Петър крачеше разпалено и ръкомахаше с ръце:

– Какви са тези психолози? Раздават съвети наляво и на дясно. Учат ни как да се справим с житейските ситуации!

– Нима ти никога не си давал непоискан съвет? – погледна го изпитателно Руско.

– Е, давал съм, – смънка поразен Петър.

– Забележи, – наклони главата си на една страна Руско, – такъв съвет е основан на собствените ти нужди.

– На моите ли? – смръщи вежди Петър.

– Разбира се, че на твоите. Човекът, на когото е даден непоискан съвет, не го взима под внимание. За него той не става. Как даваш изобщо съвети?

– Обикновено съм бърз и не се колебая много, – призна си Петър.

– Ако човек започне да се замисля сериозно за положението на другия, той ще трябва да вземе предвид много подробности, за да бъде съветът адекватни и полезен, а това ще отнеме доста време.

– Искаш да кажеш, че трябва да се познава ситуацията, какво означава за него или другият, ох …., – изпъшка Петър.

Руско се засмя:

– Освен това непоисканият съвет не винаги е подходящ, защото никой не ти го е искал.

– Да, но понякога са ми благодарили, – възпротиви се Петър.

– Учтивостта в този случай е начин не да се доближат до теб, а желание бързо да ги освободиш от присъствието си.

Борис се бе надвесил над масата и четеше нещо съсредоточено. Изглежда текстът поглъщаше цялото му внимание.

Изведнъж той вдигна глава, погледна брат си Недялко и го попита:

– Знаеш ли как се нарича човекът, който изработва струнни инструменти?

Недялко само повдигна рамене.

– Нарича се лютиер.

– Много странно звучи, – каза Недялко.

А Борис започна да преразказва, това, което бе току що научил:

– Лютиерите са невероятни майстори, които изпипват до съвършенство инструментите, които правят. Но колкото и изкусен да е един лютиер, ако няма в ръцете си подходящо дърво, всичко е напразно.

– И какво дърво са използвали? – попита Недялко.

– Алмугово, – наперено отговори Борис. – Между даровете на Савската царица е имало и такива дървета. От тях Соломон заповядал да направят арфите и псалтирите за певците в Божия дом.

Недялко завъртя глава:

– Скъпоценно дърво, превърнато в прекрасен инструмент, в ръцете на виртуозен музикант. Това не е ли всичко нужно, за да бъде прославен Бог?

Борис се почеса по главата:

– Ами ако и най-скъпото дърво, превърнато в най-съвършения инструмент в ръцете на виртуозен лютиер, е само “мед що звънти и кимвал що дрънка”?

– Искаш да кажеш, че в сърцето му няма обич към Спасителя? – попита Недялко.

– Това имах предвид, – съгласи се Борис. – За да хвалиш и прославяш Господа, е необходимо, да Го обичаш с цялото си сърце.

Стефан обичаше свободата в работата си. То беше частен шофьор.

– Мога да започна и да спра, когато искам, – обясняваше той. – Освен това не съм длъжен да се отчитам за маршрутите пред никого, но …

Тук замлъкна и се почеса по главата.

Слушателите му го гледаха изненадани:

– Че какво ти е?

– Уцелил си точно в десетката.

– Има една трудна част … , – подзе Стефан, но не довърши.

Другите с нетърпение очакваха да разберат какво го тревожи, но не казаха нищо.

– В тази работа можеш много лесно да изневериш на жена си, – призна си Стефан.

– Давай, сега ти е паднало, – потупа го някой по рамото.

Стефан само въздъхна и продължи:

– Качвам всякакви пътници, но никой, включително жена ми, не знае къде съм. Това, което ме спира е Бог. Мисля си, какво ли би си помислим за мен, а как би се почувствала жена ми?

Някой зацъка с език.

Стефан не му обърна внимание, а продължи:

– Бог знае нашите слабости, желания и колко лесно се изкушаваме. Можем да Го помолим за помощ. И Господ дава изход. Дали това ще е чрез страх от последствията, събуждане на съвестта, разсейване или нещо друго, няма значение, важното е, че няма да съгрешим.

Някой се обади:

– Как щяла да се почувства жена му?! Глупчо, живей, сега ти е паднало.

Стефан поклати глава:

– Не, това не е добро, И вие не правете така. Един ден всеки от нас ще отговаря за постъпките си.

Валеше изобилно. Баща и син бяха седнали един друг и разговаряха. Димо обичаше тези моменти, защото научаваше нещо ново.

Бащата попита:

– Замислял ли се как се появяват цветята, подправките, житото, от което правим хляб?

– Честно казано, приемаме ги като даденост и лично аз не съм се замислял как са се появили, – призна Димо.

– Всички те започват от едно невзрачно, миниатюрно, незабележимо и лесно да бъде подминато семенце, – усмихна се бащата. – Зрънцето не привлича внимание, но когато го сложим в почвата и го полеем с вода, то пуска коренче, после слабичко стъбълце, което се превръща в цвете, храст, дърво.

– Защо ми разказваш всичко това? – повдигна вежди Димо.

– Никога не бихме предполагали, – поклати глава бащата, – че има толкова много потенциал в семенцето, обаче Бог е скрил огромна сила и мощ в него. С помощта на едно семенце можем да нахраним някого, да направим света по-красив, да направим сянка или да разместим почвените слоеве с мощните корени на младите растения.

– Така е, – потвърди Димо. – И аз понякога съм се чудил за този процес, засяваш малко зрънце, а израства голямо растение.

Бащата потупа сина си по рамото и добави:

– Така нашата вяра, колкото и малка, и невзрачна да ни изглежда, има силата да мести планини, да прогонва страхове, да стопля сърца. Бог е Твореца на мъничките, но много мощни неща.

Семейство Тодорови се бе събрало с приятели и съседи на една маса. Те празнуваха.

Всеки от присъстващите имаше различни вярвания и произход.

Това бе момента на Тотьо, комшия на семейство Тодорови.

Той подейства като ледоразбивач на празничната атмосфера с въпроса:

– За кого гласувахте на тези избори?

Стамен не можеше да не се обади след такъв въпрос:

– Кой според вас унищожава нашата страна?

Повечето въздишаха и правеха кисели физиономии, а Петко обобщи създалото се настроение:

– С тия политики, разваляте празника и веселието.

Мнозина станаха и си тръгнаха, като мърмореха:

– Намерили за какво да говорят на масата.

– И това ми били празник.

Сашо се опита да обърне нещата:

– Не им обръщайте внимание, нека се веселим.

Но усилията му бяха напразни. Атмосферата бе отровена.