Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.
Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:
– Малката не му мисли толкова.
– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?
– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.
Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.
Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.
– Наде, какво си се умислила, мила?
– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?
Старицата се замисли доста преди да отговори.
– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.
Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?
– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.
– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.
Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.
