За всекиго по нещо

Семейството се премести в големия град и на Диди ѝ предстоеше да постъпи в ново училище. Тя бе израснала в малко селище и имаше много приятели, но тук не познаваше никого.

Когато се върна от училище, баща ѝ я попита:

– Как мина първият ден в новото училище?

Диди се разплака:
– Почти никой не ми обърна внимание. Чувствах се много самотна. В класа имаше група момичета към, които исках да се присъединя.

– И какво смелост ли не ти достигна? – попита бащата, знаейки колко общителна е дъщеря му.

– Когато Мими ме покани на рождения си ден, Зорка каза, че не ме харесва.

– Изглежда това момиче ти е завиждало, – отбеляза майка ѝ.

– О, – възкликна Диди, – тя е толкова красива. За какво може да ми завиди?

– Майка ти просто така предполага, – обади се баща ѝ.

– А може би ……. – Диди се замисли, – когато учителката по пеене каза, че пея много хубаво, Зорка изсъска и побледня.

– Трябва да дадеш възможност на съучениците си да разберат колко си прекрасна и весела, – посъветва я баща ѝ.

– Нека те опознаят по-добре, – добави майка ѝ.

– Добре ще опитам.

Диди спря да търси съчувствие от кръга на Зорка. Тя просто бе себе си. Успокои се и се отпусна.

Много скоро тя имаше свой приятелски кръг от момичета и момчета.

След няколко години Диди и Зорка постъпиха в един и същи колеж и Диди бе избрана за отговорник на групата им.

Тогава нещо се прекърши в Зорка. Тя се приближи към Диди и кротко попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

– Това би било страхотно!

Диди спечели, защото се постара да остане добър човек, независимо от обстоятелствата.

Хубавото е, че Зорка осъзна грешката си и двете се сприятелиха.

Беше голяма веселба, а сега трябваше да се почисти всичко. Когато бе прибрано и почистено, Ради грабна торбите със събрания боклук и тръгна към контейнера пред блока.

Преди да стигне до мястото, където изхвърляха всичко ненужно, чу веселия глас на портиера.

– Е, човека работи, – каза си Ради.

Когато приближи, младежът изтръпна.

Портиерът, разговаряше със сина си по телефона, като му показваше играчките, които бе събрал от боклука:

– Харесва ли ти това, а това? Скоро ще ти ги донеса…….

Край портиера имаше камионче, кукла, кола и някаква игра. Те не бяха счупени.

„Изглежда някой е правел ревизия на насъбралите се ненужни вещи“, – помисли си Ради.

Но друго нещо привлече вниманието на младежа.

Малко дете се усмихваше от пукнатия екран на телефона. То размахваше ръце и крещеше нещо неразбираемо.

А бащата продължаваше да показва и други играчки, които вадеше от една торба до него. Всичко това се съпровождаше с възклицанията на детето:

– Ау, аааа ……

Ради не издържа и тръгна към апартамента си със свито сърце.

Докато вървеше, бе навел глава. Това което видя, силно го бе разтърсило.

– Кога за последен път благодарих на Бог, че не трябва да търся подаръци за децата си в боклука? – запита се той. – Когато Му благодарих, че не напускам семейството си, за да работя в други страни? ….. Все нямам време да благодаря, …… постоянно мрънкам и не мога да се наситя …..Непрекъснато искам нови неща, без да оценявам това, което имам.

Театралната треска за Рождество бе в апогея си. Режисьорът се суетеше насам натам. Декорите падаха с трясък…..

Накрая целият шум секна.

Започна репетицията.

– Яката на Йосиф е твърде голяма, – измърмори дизайнерът на костюмите.

– И защо е толкова синя? – сбърчи нос режисьорът.

Артистката, която бяха избрали да играе ролята на Мария се свиваше и леко трепереше. Това бе първата ѝ изява и тя много се притесняваше.

– Прекалено е зелена, – подхвърли жена от снимачния екип.

– Не можаха ли да намерят по-известни артисти, които да привличат вниманието? Нима това може да бъде Мария?!- намръщи се постановчикът.

Божият Син заслужаваше царско посрещане, но мислите им бяха насочени в друга посока.

– По-малко шум и врява.

– Така и така всичко ще мине.

– После всички на трапезата, какво толкова ще му мислим. Там е празникът.

Всички се усмихнаха и заклатиха глави в знак на съгласие.

Не можем да проектираме Рождество, по нашия вкус и желание, това направи Нашият Създател.

На Бог бе угодно да влезе в света в присъствието на овчарите, отхвърлените и презрените от обществото и мъдреците, които привлече с Витлеемската звезда.

Нямаше прожектори. Свещи разпръскваха ярка светлина. Липсваше и корона.

Младенецът лежеше в яслата като малко безпомощно бебе, но Той се роди за да имаме надежда „за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог“.

Баскетболният женски отбор дойде да участва в поредни турнир. Но там ги очакваше голяма изненада.

– Вижте, – насочи вниманието на другите от отбора Слава, – Те носят също като нас тъмносини фланелки. Как ще се различаваме, когато играем с тях?

Това внесе смут в отбора. Нямаха време да променят спортното си облекло, за това се съгласиха и така да играят, но това доведе до загубата им.

Дойдохме на този свят облени от вонята на греха на Адам, но я покрихме със собствените си грехове.

Не позволявай на сатана да те посочи и се присмее на миризливите ти и мръсни дрехи.

Дори, когато крещи:

– Той е дисквалифициран! Играта приключи! С тебе е свършено!

Знай, че Бог ще отнеме мръсната ти дреха и ще замени с бяла.

Ако останем в старите си и мръсни дрипи, ще загубим играта на живота, но ако се отвратим от греха си и се обърнем към Исус……

Той ще ни облече със Своята правда.

Време е да проверим какво носим!?

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.