Posts Tagged ‘вещи’

Най-щастливият мъж

четвъртък, май 27th, 2021

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Какво изменя стойността

събота, февруари 27th, 2021

Провеждаше се поредния търг. На това място човек можеше да открие прекрасни картини, антични съдове, майсторски изработени вещи и какво ли още не.

Човекът, който водеше търга вдигна една цигулка. Тя беше надраскана. Струните ѝ бяха разтегнати и провесени.

Търговецът не вярваше, че ще вземе много за нея, но се усмихна и каза:

– Колко ще дадете за нея? Да започнем от четиридесет лева.

– Четиридесет и пет.

– Петдесет.

– Петдесет и пет.

– Шестдесет.

– Шестдесет лева веднъж, шестдесет лева втори път, шест ….

От края на залата се изправи мъж с посребрена коса и се приближи до водещия търга.

Взе цигулката от ръцете му. Избърса корпуса ѝ с кърпичка. Опъна струните и енергично ги докосна с лъка.

Прозвуча прекрасна музика, сякаш ангели пееха.

Когато спря, търговецът попита:

– Сега колко предлагате за тази цигулка?

– Десет хиляди.

– Двадесет хиляди.

– Петдесет хиляди.

– Сто хиляди.

– Сто хиляди веднъж, сто хиляди втори път, сто хиляди трети път. Продадена.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Някой попита:

– Какво измени стойността на цигулката?

Чу се отговор:

– Докосването на маестрото.

Всички ние сме като стари, прашни и износени инструменти. Но можем да свирим прекрасни мелодии само с едно докосване от Господа.

На боклука

вторник, януари 26th, 2021

Беше голяма веселба, а сега трябваше да се почисти всичко. Когато бе прибрано и почистено, Ради грабна торбите със събрания боклук и тръгна към контейнера пред блока.

Преди да стигне до мястото, където изхвърляха всичко ненужно, чу веселия глас на портиера.

– Е, човека работи, – каза си Ради.

Когато приближи, младежът изтръпна.

Портиерът, разговаряше със сина си по телефона, като му показваше играчките, които бе събрал от боклука:

– Харесва ли ти това, а това? Скоро ще ти ги донеса…….

Край портиера имаше камионче, кукла, кола и някаква игра. Те не бяха счупени.

„Изглежда някой е правел ревизия на насъбралите се ненужни вещи“, – помисли си Ради.

Но друго нещо привлече вниманието на младежа.

Малко дете се усмихваше от пукнатия екран на телефона. То размахваше ръце и крещеше нещо неразбираемо.

А бащата продължаваше да показва и други играчки, които вадеше от една торба до него. Всичко това се съпровождаше с възклицанията на детето:

– Ау, аааа ……

Ради не издържа и тръгна към апартамента си със свито сърце.

Докато вървеше, бе навел глава. Това което видя, силно го бе разтърсило.

– Кога за последен път благодарих на Бог, че не трябва да търся подаръци за децата си в боклука? – запита се той. – Когато Му благодарих, че не напускам семейството си, за да работя в други страни? ….. Все нямам време да благодаря, …… постоянно мрънкам и не мога да се наситя …..Непрекъснато искам нови неща, без да оценявам това, което имам.

Кой е най-добрият израз на любовта

вторник, февруари 11th, 2020

image1-12Трифон бе навел глава и се оплакваше на приятеля си Михаил:

– Не мога да го проумея това. Посрещам всички нужди на семейството си. Давам на жена си всичко, от което се нуждае, на децата ми също. Какво искат още от мен?

– Те искат теб, – съчувствено го погледна Михаил, – твоето време, твоето внимание! За тях е важно да знаят, че значат нещо за теб. Нищо не може да замени времето, което би прекарал заедно с тях.

– Самият знаеш колко много работа имам. Нали за тях се трудя, за да имат всичко необходимо.

– Децата ти нямат нужда от вещи, те се нуждаят от време с теб, жена ти също.

– Не мога да се разкъсам на хиляди парчета.

– Кое според теб е най-добрият израз на любовта? – попита Михаил.

Трифон вдигна безпомощно ръце и нищо не каза.

– Това не са цветя за жена ти или шоколад за децата ти.

– Тогава какво? – отчаяно извика Трифон.

– Най-добрият начин, по който можеш да изразиш любовта си към някого, е да му отделиш специално внимание. Когато правиш това, все едно му казваш: „Ти си ценен за мен. Това, което казваш или правиш е важно за мен“.

– Добре, – въздъхна тежко Трифон, – но нали ги питам какво искат. Интересувам се за децата какви оценки са изкарали в училище.

– Това достатъчно ли е? – попита Михаил.

– Какво още трябва? – Трифон нервничеше и стана много неспокоен.

– Същността на добрите взаимоотношенията не е в това какво правим един за друг или какво си даваме един на друг. Тя се изразява в това колко от себе си даваме на другите.

Трифон наведе глава.

– Забележи, – Михаил кротко продължи, – на това, което обръщаме внимание, то расте. Ако влизаш по-често в градината си и я обработваш, тя расте и дава плод. Ако обръщаш повече внимание на децата си, те ще израснат с мисълта, че са обичани. Ако отделяш повече време за жена си, в което да я изслушаш, бракът ви ще се развие и двамата ще се обичате още повече. Сам си създавай възможности да проявяваш внимание, не чакай това просто да се случи.

Моята къща е Негова

неделя, януари 5th, 2020

imagesВ стаята се усещаше напрежение. Евдокия очакваше посещение. В дома ѝ щеше да дойде родният ѝ баща Сотир Паунов.

Годините бяха посребрили косите му, но за нея той си оставаше най-прекрасния татко. За това нервно и припряно започна да почиства и оправя къщата.

Купи цветя и ги сложи в стаята. Искаше ѝ се всичко да изглежда прекрасно.

– Дали обстановката ще бъде привлекателна, удобна и приятно за окото му? – притеснено сбърчи вежди тя. – На него му се нрави красивото. Толкова много искам да му доставя удоволствие.

Изведнъж Евдокия тръсна глава и се засмя.

– Ако се чувствам така за краткото посещение на земният си баща, колко повече грижи трябва да полагам за дома си всеки ден, където обитава Небесният Отец?!

Евдокия признаваше не веднъж, че не е добра домакиня, но мисълта, че нейната къща е Негова, я мотивираше да я поддържа чиста и подредена.

Тя не бе дизайнер, нито притежаваше някакви изключителни вещи, за да направи стаите да изглеждат страхотно, но се възползва от всичко, с което разполагаше, най-вече време, сили, енергия и бюджет.

Младата жена се завъртя няколко пъти в хола във вихрен танц и възкликна възторжено:

– Искам всички, които посетят моя дом, да разберат, че Господ е тук.

Реалността на Неговото присъствие щеше да се открива не само от привлекателността на външния облик, но и с качеството на вътрешната атмосфера, в която преливаха топлина и любов.