Беше лятна вечер. Прозорците бяха широко отворени. Около трапезата се бе събрало цялото семейство. Огромна нощна пеперуда влетя  лудо вътре и започна да се удря в светещите лампи.
Баба суеверно се прекръсти и гледаше с широко отворени от уплаха очи фините сиви крилца, които се блъскаха в четирите ъгъла на стаята. Колко е прелестна в своята уплаха!
Петър се нае да хване пеперудата. Изтича да вземе мрежата. Улавя я. Пусна я на свобода и се върна победоносно.
При появата му всички се разсмяха. Петър се огледа в огледалото и видя пеперудата кацнала на ревера му с прибрани крилца.
Изумлението му прогони уплахата на баба. Даже пеперудата й се стори много красива.
Не става ли така понякога и с някои възприети идеи? Подгонват ги с възмущение и изведнъж забелязват, че те не са ги напуснали, а ги носят на
себе си като значка пред очите на всички.

Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

Един човек се влюбил в своята котка. С нея се разхождал от сутрин до вечер. На трапезата е канел. Накрая закопнял да му стане жена.
Обърнал се с гореща молба към Юпитер, да превърне котката му в дивна хубавица.
Наивната му прозба била изпълнена. Човекът едва не полудял от радост. Галил той любимата си, милвал я нежно, целувал я по устните, прегръщал я страстно. Гиздил я като кукла. А годеницата му тръпнела от радост.
– Женихът не е стар. Богат е. И от котарака се различава много.
Вдигнали голяма сватба.
Щом гостите си тръгнали, съпругът нежно галел съпругата си, а тя цялата пламнала от страст. Но изведнъж ненадейно изчезнала.
Съпругът тъжно въздъхнал, когато я намерил под леглото да гони една мишка.
На красавиците нито бог, нито любов може да промени навиците.

Една вечер малко преди зазоряване цар Шапур лежал в леглото си. Тогава чул спора на часовоите. Един от тях казал:
– Няма по силно в света от моя цар.
Друг твърдял:
– В света най-силно е виното.
А трети казал:
– Няма по-силно нещо в света от жената.
На сутринта царя събрал своите министри и ги попитал:
– Според вас кое е най-силно на света царя, виното или жената?
След дълъг спор, той сам си отговорил:
– Царят понякога губи властта си, влиянието на виното е само за няколко часа, а жената…. Няма човек по-мъдър от Соломон, по-силен от Самсон, по-близко до Бога от Давид, но и тримата се съблазниха от жена.

Живял някога един сеньор и веднъж той решил да попътешества из Европа. Когато пристигнал на летището в Обединеното кралство на летището купил пътеводител за замъците и тяхното разположение на островите. Там били посочени възможните дни и часове за посещение, някой от тях били доста ограничени. На една от страниците мъжът забелязал специално предложение „Екскурзията на твоя живот“.
На снимка се виждал замък, който с нищо особено не се отличавал от другите, но мъжът пожела да посети именно него. В пътеводителят се казвало, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се взимало предплата, но се изисквало да бъдат договорени предварително деня и часа на посещението.
Заинтригуван от необичайното предложение, човекът още същата вечер позвънил в хотела и се договорил за всичко.
Всичко в света се развива по определени закони.
На вратата го посрещнал приветливо човек с карирана пола.
– Другите влязоха ли вече?
– Другите ли? Посещенията на замъка са индивидуални и услугите на екскурзовод тук не предлагаме.
Без да споменава нещо за работно време, той запознал сеньора със историята на замъка и особено наблегнал на всички по забележителни места и вещи в него, като картини на стените, доспехите, военните оръжия, катакомбите и стаята за мъчения в подземния затвор. Когато приключил му връчил една лъжичка.
– Това пък за какво е? – попитал посетителят.
– Ние не взимаме входна такса. А стойността на екскурзията оценяваме така. На всеки посетител даваме лъжичка запълнена догоре с пясък. В нея се събират точно 100 грама. След завършване на обиколката ние премерваме останалия пясък в нея и искаме по един паунд за всеки разпилян грам.
– А ако аз не разсипя нито един грам?
– Тогава вашето посещение в замъка ще бъде безплатно.
Посетителя се учудил, но това условие го развеселило. Гостоприемният домакин напълнил лъжичката с пясък и мъжът започнал пътешествието си. Уверен в устойчивостта на ръцете си той бавно изкачил стълбите, без да откъсва поглед от лъжичката. На горния етаж близо да залата на броните, той решил да не влиза там, защото вятърът можел да отвее част от пясъка му и за това предпочел да слезе надолу. Минаваш покрай залата с военните оръжия, стоящи под стълбите, той осъзнал, че за да ги види по-отблизо трябва да прескочи парапета. Но това би било опасно, защото съдържанието на лъжичката ще се разсипе. Така той се ограничил с оглед на стаята отдалече. По същата причина не слязъл и в подземния затвор, защото там трябвало да се спусне по стръмно стълбище. Много доволен той стигнал до началото на своето пътешествие, където го чакал домакина с везни в ръце. Пясъкът от лъжичката бил изсипан на везната.
– Невероятно, вие сте загубили само половин грам. – Поздравявам ви, вашата визита в замъка се оказа безплатна.
– Благодаря.
– А хареса ли ви обиколката? – попитал домакинът.
Туристът след малко колебание решил да бъде откровен
– Не много. Аз през цялото време си мислих за пясъка в лъжичката и не се оглеждах много в страни.
– Какъв ужас! Добре, за вас ще направя изключение. Аз отново ще напълня лъжичката ви, защото са такива правилата, но забравете за пясъка. След двадесет минути  идва следващия посетител. Трябва да се върнете преди да е дошъл.
Без да губи време, сеньорът взел лъжичката и побягнал към залата с оръжията, хвърлил бърз поглед към експонатите, през глава се спуснал надолу по стълбата към подземния затвор. Там той не се задържал нито минута, защото времето вървяло. Летял по стълбите сякаш бил с криле и накланяйки се разсипал остатъка от пясъка в лъжичката. Погледнал часовника си и осъзнал, че са изминали едва единадесет минути. Не останало време да види пушките. Бягайки към изхода той предал празната лъжичка на домакина.
– Не е останал грам пясък, но не се притеснявайте, ние сме се договорили. А как беше сега? Доволен ли сте от екскурзията?
Посетителят не знаел какво да каже.
– Всъщност, не, – отговорил накрая той. – През цялото време си мислех, че закъснявам и разсипах целия пясък, но честно казано не получих никакво удовлетворение.
Домакинът запалил лулата си и казал:
– Има хора, които минават през замъка на живота си, опитвайки се да не плащат нищо и не могат да се насладят да пътешествието си. Има и други, които са винаги забързани, губят всичко и също не получават удоволствие от живота. Много малко хора разбират наука на живота. Те откриват всяко нещо и се наслаждават на всеки момент. Знаят, че за всичко се плаща, но разбират, че живота си струва да го изживеят такъв.