Вечерта преваляше, но групата от младежи съвсем не искаха да се разделят.

За какво ли не говориха. Повечето споделиха проблемите си и се молиха едни за други.

Внезапно Дечко извика:

– Това е нетърпимо! Човек спокойно не може да поговори с някой, цяла напаст са!

– Какво ти става? Срещу кого се бунтуваш толкова? – попита дребничката Мая.

– Това са чудовища и ако не ги спрем …., – продължи да се възмущава Дечко.

– Но за какво говориш? – прекъсна го Краси.

– Те са във всеки дом, дори са по няколко, – размаха ръце Дечко. – в хола, спалнята, мазетата, дори на любимите ни места.

Всички го гледаха изумени, но никой не се досещаше за какво всъщност им говори.

А Дечко продължи още по-разпалено:

– Те са убедителни и нагли, удобни и добре информирани. Нима не се досещате кои са? Познахте ли ги?

Малцина мълчаха, но повечето поклатиха отрицателно глава.

– Говоря за нашите екрани: телевизори, компютри, телефони, таблети, смартфони и т.н.

– Та какви чудовища са те? – повдигна рамене Радко.

– Като много неща в живота, екраните не са лоши, – съгласи се донякъде Дечко. – Образоват ни и ни забавляват, но проблема е, че екранът е прекрачил всички граници в домовете и живота ни.

– Какви граници? Какви ги говориш? – изказа несъгласието си Виктор.

Дечко се напери и продължи настървено да защитава тезата си:

– Нашите разговори, храната ни, времето ни за учене, продължително отнемане на вниманието ни, сънят ни, дори сексуалният ни живот във всичко се намесват и го контролират.

– Не е нужно да изхвърляме бебето заедно с водата, в която сме го къпали, – усмихна се примирително Камен.

– Да, но трябва да поставим някакви граници за използването на екрана, – натърти Дечко.

– Срещай се по-често с приятели, колеги, дори непознати и така нареченото „чудовище“ от Дечко ще се укроти, – предложи Пламен.

Марко накрая мъдро заключи породилата се изневиделица дискусия:

– Хората, които седят по цял ден и с часове гледат светлината излъчваща се тези екрани, да внимават да не бъдат погълнати от нея.

Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.

Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Евелина и Станислава спяха заедно в едно огромно легло. Когато легнеха в него направо се изгубваха под завивките.

Тази вечер двете момичета бяха много шумни и весели. Тичаха, подскачаха, бяха неукротими.

Когато ги сложиха да спят, те продължаваха да бъбрят и да се смеят.

Баща им се ядоса много. Влезе в стаята при тях и кресна:

– Млъквайте и заспивайте веднага. Като квачки сте, когато снасят яйца. Дигате шум чак до небето.

– Но тя продължава да говори, – запротестира Евелина.

Станислава за да се защити бързо отговори:

– Това е, защото тя продължава да ме слуша.

Така си е, ако не те слушат, ще продължиш ли да говориш?!

Когато копнеем да чуем Бог, покорството ни помага да се фокусираме върху Него.

Успокояваме мислите си и се вслушваме, но само след като започнем да се молим и четем Писанието.

Чрез молитва и Словото можем да спрем и да обърнем внимание на Бога.

Бъдете сигурни, че тогава Той ще ви говори.

Бог може да ни каже толкова много неща чрез молитва, Слово, обстоятелства и общение с другите.

Помолете Го:

– Господи, продължавай да ми говориш, докато се науча да слушам и да Ти отговарям подобаващо.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.