Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Гигантски чайките започнали да тероризират фермата за овце в графство Кери в югозападната част на Ирландия.

Местният фермер Джон МакКроган станал свидетел на нападението на ято морски птици върху стадо овце. Загинали две животни, от ноктите на птиците не ги е предпазила дори дебелата вълна. Фермерът се опитал да прогони чайките с пръчка, но това не изплашило птиците.

– Мисля, че ако в ръцете си нямах пръчка, щяха да нападнат и мен, – заявил фермерът.

Неговата съседка Бриджит О’Конър също е разказала, че е намирала останки на редовно измъчвани от птиците овце. Според нея, по-голямо количество чайки са се наблюдавали край брега само преди буря. Но сега птиците приближават все по-близио и по-близо до човека.

Местният мотоциклетист Винсент Апълби е разказал, че е бил нападнат от гигантски чайки, когато карал мотора си. Той трябвало рязко да захвърли мотоциклета си и да избяга в дома си. Чайките се спускали над него като „бомби през Втората световна война“.

Подземният град е известен като Dixia Cheng. Това е гигантско скривалище, защитаващо от поражения на ядрени бомби, се намира под самия център на Пекин.

Комплексът е бил построен през 1970 г. в случай на ядрена война със Съветския съюз, а през 2000 г. той официално е открит за посещение на туристи.

В подземния град може да се оцелее от ядрена бомбардировка, земетресения и наводнения.

Той побира около 800 хиляди души.

В Dixia Cheng е създадена пълноценна градската инфраструктура.

Почти 70 години са изминали от края на Втората световна война, но и днес по целия свят се намират артефакти от това време, понякога трогателни, а други животозастрашаващи.
Такава е била и японската мега-подводница изчезнали през 1946 г. Тя е била намерена близо до югозападния бряг на остров Оаху на дълбочина от 700 метра.
I-400 е най-голямата и най-технологично напреднала подводница за времето си. Тя е могла наполовина да измине пътя около земята без да се зарежда и е носила на борда си три огромни 1,800-килограмови бомби, които е можело да се заложат за няколко минути.
В края на Втората световна война подводницата е била заловена от американските военни и е отведена в Пърл Харбър за инспектиране.
Когато започнала Студената война, Съветският съюз поискал достъп до подводницата в съответствие с условията на споразумението, но от САЩ не пожелали да споделят технологиите ѝ отричайки, че знаят къде се намира тя.

Тази история е започнала на 9 ноември 1979 г. в 9 часа сутринта. Един офицер от ВВС с нисък ранг седнал зад компютъра и свалил обучаваща програма, в която се имитирало пускането на три хиляди съветски ядрени ракети към Америка.
Офицерът не знаел, че този компютър е бил свързан с централния блок на апаратното командване на ПВО. Когато пуснал своята програма, компютри от NORAD до Пентагона започнали да съобщават, че всичките руски бомби са на път към Америка. Офицерите от командването били абсолютно уверени, че ракетите ще пристигнат всеки момент.
Към всяка ракета в Америка били изпратени съобщения за атака и подготовка за старт. Военни самолети започнали да кръжат във въздуха, готови да свалят съветските бомбардировачи. Президентският въздушен команден пункт бил готов за изпращане, но не можел да излети, защото никой не можел да намери Джими Картър.
За щастие командващият NORAD решил още веднъж да провери информацията за реална заплаха от съветска атака, преди да даде зелена светлина и да предизвика Армагедон. Той позвънил на радиолокационните станции и се поинтересувал какво се случва там. Те му докладвали, че няма нищо подозрително и всичко е чисто.