Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Данаил бе малко момче, но се въртеше постоянно около възрастните, слушаше внимателно какво си говорят и се опитваше да разбере чутото. Доста често възприемаше буквално казаното за това, когато цитираше някой, чиято фраза му бе харесала, се получаваха доста комични, възбуждащи смях ситуации.

Един ден Данаил отиде при баща си и му се оплака:

– Татко, боли ме стомаха.

Баща му се засмя, погали го по главата и каза:

– Това е, защото той е празен. Май трябва да сложиш нещо в него ….

Този отговор задоволи малчугана и той отиде да яде. Резултата бе очевиден. След като се нахрани добре, болката изчезна.

Един ден у тях дойде чичо Михаил. Той бе много добър приятел на баща му.

Двамата разговаряха за какво ли не. Накрая Михаил сподели страданието си:

– В последно време много ме боли главата ….

Данаил наостри уши. Скочи пред приятеля на баща си и възторжено, леко намигайки му, каза:

– Аз знам причината за твоята болка.

– Така ли? – учудено завъртя глава чичото.

– Това е така, – Данаил погледна баща си тържествуващо и продължи, – защото тя е празна. Трябва да сложите нещо в нея…

Двамата мъже избухнаха в смях, а Данаил се смути и раздразнен от реакцията им, възмутено добави:

– Татко така ме посъветва, когато му казах, че ме боли корема …. и след като го напълних ми олекна.

Този път по лицата на мъжете пробягна само лека усмивка, а чичо Михаил леко докосна с ръка рамото на момчето и уточни:

– Това е бил добър съвет за твоя случай, но не и отговор на сходно изглеждащи като него.

Данаил засрамено наведе глава и се прибра в стаята си.

Утро. Под лъчите на показалото се тия дни слънце в кална локва се въргаляше с голямо удоволствие една свиня.

Край нея минаваха хора, които бяха чисти, елегантни, изискани и добре пременени.

– Ау, – възкликваше свинята, – колко са красиви и прекрасни. Доставят истинска наслада на очите.

Тя съвсем не бе осъзнала, че е мръсна и с вида си отблъскваше хората. Но това не ѝ пречеше завистливо и с болка да гледа минаващите край нея благородни и очарователни люде.

Лицата на някой така светеха, че горкото кално животно се разгневи на Създателя си:

– Защо поне малко не ме е направил привлекателна и красива? Материал ли не Му е стигнал за това? Ето само от мен хората отвръщат очи. А колко хубаво би било …..

Когато ѝ омръзна да грухти, протестира и негодува, затвори очи и блажено заспа в локвата.

След време се събуди и откри, че има компания. До нея в гьола лежеше пиян човек.

– Интересно как не се е задушил в калта?! – изненада се свинята.

Като го поогледа и видя, че е в опасност, свинята го съжали:

– Горкичкият!

Захапа го за яката и го издърпа на сухо.

Свинята внимателно се взря в мъжа. Стори ѝ се вонящ и отблъскващ. Сега тя имаше над кого да тържествува и се усмихна злобно:

– Ех, нещастнико, толкова си отвратителен, че не мога да те гледам.

След което свинята се отдалечи и с грухтене взе да рие земята.

Заслужава ли си човек да изпадне до същото положение. Пиянството е удоволствие, което ни прави по-жалки и от свинете, които не осъзнават състоянието си, но нали ние претендираме за разум?!

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.

И това ако е Нова година?! Без искрящия бял сняг и празнотата изпълваща повечето хора, независимо от шумните компании, голямото количество храна и алкохол по масите.

Благой и Марин напуснаха буйната и разюздена група от хора, с които се бяха събрали да срещат Новата година. Пред останалите се оправдаха, че искат да излязат малко на чист въздух.

Щом напуснаха шумното помещения, двамата уверено закрачиха към близкия парк.

– Навярно има причина, поради която изолирането на човека се явява едно от тежките наказания в рамките на наказателния кодекс, – подхвана разговора Благой.

– Нима не си разбрал, че повечето от хората не искат да останат сами за по-дълго време? – Марин предизвикателно изгледа приятеля си.

– Според теб как може да се дефинира понятието самотата? – повдигна вежди въпросително Благой.

– Може би като болка предизвикана от това, че индивида няма приятели и другари, – предположи Марин.

– Доста хора определят този феномен като „страх от изчезване“, – наблегна Благой.

– И какво правят според теб тези самотни хора? – наежи се Марин.

– Те отделят по-голямо време в социалните мрежи, където се чувстват приети и одобрени. Всяко положително натискане на бутон от мишката за тяхна публикация ги довежда до еуфория, – със съжаление отбеляза Благой.

– Да, но ние сме християни и не трябва да се чувстваме самотни, – размаха ръце въодушевено Марин, – защото имаме непрекъснат достъп до нашия Бог. Не трябва да се страхуваме от това, че някой може да ни изостави или отхвърли, защото Господ защитава сирака и изоставената.

– Да, само Той може да изцелява съкрушените сърца, – съгласи се Благой.

– А с какво може да се запълни празнотата в живота на хората? – попита Марин.

– Бог ни обича. Просто трябва да отидем при Него със целия си багаж от чувства, притеснения, горест и страдание. – тихо каза Благой.

– И ако предадем безсъдържателността на живота си на Господа, Той ще я изпълни с вътрешно удовлетворение и радост, – тържествуващо възкликна Марин.

– Единственото нещо, което трябва да направим е да разберем, че Бог ни съчувства в тежките моменти, а в хубавите ликува с нас. Какво друго ни остава освен да Му се доверим и да не търсим други лишени от смисъл, нелогични и фантастични начини за запълване на празнотата в нас? – заключи Благой.

Може би в тези празнични дни виждаш някой, който все още не е успял да удави в алкохола самотата си. Иди при него и му предложи Господа, като единствен изход от положението му.

Нима не искаш в началото на годината и той да се почувства радостен?!