Пак е понеделник. Страшимир слезе от автобуса и дълго след това седя на спирката.

Никак не му се отиваше на работа, а беше само на няколко минути от нея.

Сърцето му биеше учестено, защото се притесняваше за крайните срокове.

– За сроковете как да е ще се справя, но не и с темпераментния ми шеф, – въздишаше тежко Страшимир.

Както за мнозина така и за него бе трудно да започне една мрачна и подтискаща работна седмица.

– Как да бързам за работа, когато се чувствам претоварен? – питаше се Страшимир. – Кой оценява работата ми, а нервите, които хабя покрай нея?! Какво получавам за целия си труд и огромни усилия, които влагам в работата си? Цяла седмица само мъка и болка.

Може би ще предложите на Страшимир да си смени работата с по-малко стресираща или по-възнаграждаваща?

А защо да не промени гледната си точка?

Без значение колко е трудна и обемиста работата, той може да намери удовлетворение в нея с Божията помощ. Може би тогава Страшимир ще може да изяви и Божия характер.

Бог е с нас. Неговото присъствие и сила могат да озарят мрачните ни дни. С Негова помощ можем да бъдем благодарни за всеки работен ден.

Поредната битка с хроничната болка принуди Кирилка да прекара няколко дни в стаята си. Настроението ѝ бе облачно като небето.

Най-накрая се съгласи с предложението на големият си син и двамата се разходиха.

Сивите облаци блокираха голяма част от това, което можеха да съзрат от близкия хълм.

Матьо предложи:

– Защо не направиш няколко снимки. Нали фотоапарата е в теб.

– Каква красота намираш в тези тъмни облаци? – попита Кирилка.

– Всяко нещо си има своето очарование, – засмя се Матьо. – Виж колко различни нюанси могат да се различат и в мрачните облаци.

Без ентусиазъм Кирилка направи няколко снимки на сенчестите планини и мрачния хоризонт.

Пороят, който се изсипа от небето, бързо ги прибра у дома.

Кирилка прегледа цифровите снимки и трепна.

– Виж, – извика тя.

Задъхвайки се Кирилка подаде фотоапаратът на сина си.

– Дъга, – прошепна с възторг Матьо.

– Бях прекалено съсредоточена върху мрачността на всичко, което ни заобикаляше, – усмихна се Кирилка, – но съм пропуснала да видя как Бог е освежил умореният ми дух с неочакван проблясък на надежда.

Физическото или емоционалното страдание ни влекат в дълбините на отчаянието. В такива моменти се нуждаем от освежаване.

Всеки жадува да усеща постоянното присъствие и безкрайната сила на Бога.

Няма да бъдем лишени от случаи и болести, които бихме искали да забравим, но едно е сигурно – надеждата в Господа, независимо колко унили и подтиснати се чувстваме в момента.

Когато трудните обстоятелства помрачават живота ни, Бог ни кани да Му се доверим. За това Той поставя дъги на надежда да се появяват в мрачните ни дни.

Живееше си Васко и се смяташе за най-щастливия човек на земята.

Хората не го харесваха заради грубия му нрав и желанието да навиква околните. Той не показваше милост към никого.

Бе придобил голямо богатство, но то не му стигаше. Обираше бедните. Съсипа живота на мнозина.

– Какво ме интересува този или онзи, нали на мен ми е добре, – казваше си самодоволно той. – Те да си му мислят.

Минаха години. Васко остаря. Прегърби се. Краката му се разтрепериха. Очите му отказаха да му служат.

Гледаха го младите и питаха:

– Нали имаше всичко и бе най-щастливия човек, защо така се случи с Васко?

Вече старец, той клатеше глава и болезнено споделяше:

– Всеки ден получавах дарове и различни възможности, но не ги използвах по правилния начин. За това сега съм в това състояние.

– Блазе ти, – тъжно се усмихна един от младежите, – теб Бог те е възнаградил с толкова много дарове, е вярно е, че си ги пропилял, но на мен нищо не е дал….

Старецът съчувствено погледна младия мъж.

– Ти сам не разбираш колко много ти е дал …..

– Дал, – изсмя се младежът. – Какво ми е дал?

Васко повдигна очи и срещна тези на заслепения млад човек, а след това съвсем тихо добави:
– Господ ти е дал способност да виждаш красотата и да ѝ се радваш. Не търси мръсотията, грозотата и недостатъците в хората. Надарен си да говориш, но какво излиза от устата ти? Проклятие или благословение? Бог ти е дал възможност да обичаш и да прощаваш, а не да се ядосваш и обиждаш. Надарен си да правиш добро, но какво донесе на тези около теб? Болка и страдание или радост и утеха? За това преди да съдиш, научи се да цениш това, което ти е дадено и правилно да го използвай.

Христо бе обвинен несправедливо и това му причини голяма болка.

Той се опита да зарови огорчението си дълбоко в себе си и да забрави, но това не му помогна, а изостряше още повече нещата особено, когато след поредното обвинение спомените се връщаха.

Болката от миналото се превръщаше в грешки и страдание в бъдещето.

Христо оставаше безсилен, когато бе смущаван отново от някое безжалостно нараняване. Губеше контрол над чувствата си, които толкова много искаше да ги прикрие.

– Какво да направя за да разсея и премахна тази болка? – питаше отчаяно Христо приятеля си. – Не мога да овладея гнева си.

– Нима смяташ, че като натъпчеш всичко навътре, ще забравиш и изтриеш случилото се? – с въпрос му отговори Захари. – В крайна сметка рано или късно тези чувства ще излязат на повърхността.

– И какво ме съветваш да направя?

– Бъди честен относно нараняванията си в миналото …..

– Само това? – бързо го прекъсна Христо. – Каква полза ще имам от едно признание?

– Трябва да се научиш да прощаваш, – подчерта явно Захари. – Това е може би най-важното за теб.

– Да прощавам?! – възкликна Христо, – Лесно е да се каже.

– Виж, Бог ни е простил и ние трябва да прощаваме ……

– Това е непосилно за мен, – Христо отново прекъсна приятеля си и се хвана с две ръце за главата.

– В противен случай, ти се изкарваш по-голям от Господа, – укори го Захари.

Христо трепна. Тръсна глава и вече успокоен каза:

– Бог е над всичко. Трябва да се науча да прощавам …. Господи помогни ми да го направя.

Няколко години след като Стела се ожени за Спас, почувства, че той не ѝ обръща достатъчно внимание.

Когато влизаше в офиса му, той обикновено бе на компютъра.

Стела се опитваше да го заговори, но Спас бе толкова погълнат от това, което правеше, че дори не я забелязваше.

От тази негова реакция много я болеше.

Един ден, когато се разхождаха, Стела му сподели:

– Когато бях малка, баща ми често ме игнорираше, а това предизвикваше болка у мен. Ще ми направиш ли една услуга? Това би ми помогнало да се чувствам обичана.

– Разбира се, – отзова се веднага Спас. – Знаеш, че всичко бих направил за теб.

– Когато вляза в офиса ти, спри за малко и ми обърни внимание, – смутено обясни Стела.

Оттогава, щом влезеше при него, той обръщаше стола, заставаше срещу нея с готовност да чуе какво тя ще му каже.

Стела започна да се чувства обичана и ценена, за това се съобразяваше с неговото лично пространство и не му се натрапваше излишно.

Това бе съвсем малък жест, но оказа огромно влияние в брака на Стела и Спас.

Любовта е избор. Когато поставим другият на първо място, радостта ни ще бъде пълна.