Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.

Мира и Петьо бяха яхнали велосипедите си. Те решиха да минат през квартал, където къщите струваха стотици хиляди лева.

Там видяха различни хора. Такива, които разхождаха кучетата си. Други като тях бяха на велосипеди. А трети се грижеха за поддържане на градинките.

Бяха смесица от хора.

– Колко сме различни! – възкликна Мира.

– Дали си беден или богат, известен или един от навалицата няма значение, – усмихна се Петьо. – Бог е създал всеки от нас.

– Независимо от различията, ние всички сме творение на Божията ръка, – уточни Мира.

– Но има и още нещо, – отбеляза Петьо. – Да бъдем равни пред Бог означава, че независимо от нашето икономическо, социално или етническо положение, ние всички съгрешаваме и не заслужаваме Божията слава.

– Е да, – съгласи се Мира, – непокорни и виновни сме пред Него, за това имаме нужда от Исус.

Петьо се засмя:

– Често разделяме хората на групи по различни причини, но в действителност всички ние сме грешници, нуждаещи се от Спасител.

– Не можем да се оправдаем сами пред Бога, това може да направи само Неговата благодат.

Двамата въртяха педалите и замълчаха. Всеки се замисли върху това, което говореха преди малко.

Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

Група младежи тихо си говореха в парка. Не спореха, просто всеки изразяваше мнението си.

– Днес живеем в свят, в който модел за подражание са артисти, спортисти и политици, – отбеляза Петър.

– Да, но те нямат морал, почтеност, дори им липсва всякакво благоприличие, – възрази Дони.

– Това е свят, в който никой не защитава нищо, освен егоистичните си „права“, – повдигна рамене Румяна.

– Какво очаквате? – сбърчи нос Калоян. – Всичко, което пречи на „успеха“ се компрометира.

– Приоритет има удоволствието, няма никакви принципи, – тъжно се усмихна Мая.

– Свят, в който се интересуваме повече от общественото мнение, отколкото от това какво мисли Бог, – добави Добри.

– Няма абсолюти, – плесна с ръце Пенка. – Правилно е това, което работи или те кара да се чувстваш временно добре.

Всички се умълчаха.

– В такъв свят свидетелството за един живот, живян за Христос, е силно, – Момчил наруши тишина. – Живот пречистен чрез вяра в кръвта на Исус.

– Живот, който има смелостта да отстоява богоугодни убеждения сред моралните компромиси, – продължи Живко.

– Живот, който живее истината и издига високо Светлината, – намеси се и Радой.

– Всеки от нас може да живее такъв живот, – повдигна очи нагоре Момчил.

Останалите само поклатиха глави.