Ана работи като медицинска сестра, но не в болница. Тя посещава няколко старчески дома.

Често взима със себе си дъщеря си Дина.

Един ден малкото момиче реши да разбере:

– Какво е нужно на тези възрастни хора, за да бъдат щастливи.

И тя започна своето проучване:

– Ако можете да си изберете три неща, какво бихте си избрали? – Дина започна да разпитва хората от старческите домове.

Тя бе много изненадана от отговорите им.

Те искаха дребни неща: парче торта, шоколад, ябълки, сладкиш

кока кола, чаша бира, …

Така в сърцето на Дина се зароди желание да удовлетвори малките им искания.

Организира събиране на средства, за изпълнение на „желанията на възрастните в старческите домове“.

Първоначално хората бяха шокирани:

– Кой знае какво биха поискали?! Ами ако не могат да се съберат достатъчно пари за това?

Но като разбраха за „малките им желания“, веднага се отзоваха.

Раздавайки им лакомства, Дина ги прегръщаше.

– Това привдига духа ми, – усмихваше се тя.

Когато показваме състрадание и отзивчивост, разкриваме на другите хора нашия Бог, Който е „благодатен и жалостив“.

Господ е показал огромно състрадание към нас и когато споделяме Неговото състрадание към другите, ние се „обличаме“ в Него.

„Облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенство … и вършете всичко в Името на Господ Исус“.

Всички добри неща идват от Бога.

Когато сме добри към другите, духът ни се привдига.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

За Милен бе болезнено да гледа как баща му си губи паметта.

Деменцията бе жестока. Тя отнемаше всички спомени на хората, докато не остане нито един.

Една нощ Милен дълго и неспокойно се въртя в леглото, докато заспа.

И сънува сън.

В ръцете си държеше малък сандък със съкровища.

– Всички спомени на баща ти са съхранени тук, – чу в съня си глас. – Сега ги пазя, но един ден ще му ги върна.

Милен се събуди.

Той бе сигурен, че Бог го беше утешил за баща му чрез този сън.

През следващите години, болният не знаеше кой е Милен, но младият мъж си казваше:

– Татко, болестта ти е временна. Тъй като си Божие дете, един ден ще бъдеш възстановен завинаги.

Заради Бог и Неговите обещания можем да изберем да не падаме духом.

Дори когато страдаме, можем да живеем всеки ден с вяра, разчитайки на силата Му да ни обнови.

Михаил бе явно огорчен:

– Живеем в свят, където ценят колко голяма е заплатата ти, имаш ли кола, вила, къща и кой стои зад гърба ти.

Крум се усмихна скептично:

– Звучат като големи и невъзможни за изпускане.

– За това така и гледаме на борбите в нашия живот, – смънка Трифон. – Победите ни са незначителни, ако не са признати от другите.

– Това не е така, – съпротиви се Григор. – Най- мощните действия се извършват в така наречените „незначителни“ борби. Животът, нещастието, изолацията, изоставянето и бедността са бойни полета, които имат своите герои, макар и непризнати от този свят.

Методи, както винаги вземаше думата последен, но всички очакваха, че ще каже нещо мъдро.

Така стана и сега.

– Не размерът на публиката или количеството аплодисменти определят стойността на постиженията ни. Живейте живота си пред истинския Бог с вяра, надежда и любов, въпреки че няма да получите похвали за това. Не забравяйте, че вашият истински характер е това, което правите, когато никой не ви гледа.

Лятното слънце изгряваше на хоризонта. Леля Дарина, съседката на Мая я повика с пръст и прошепна:

– Ела да видиш!

– Къде? – Мая потърси с очи посоката, която ѝ показваше Дарина.

На ветропоказателя на предната веранда на съседката имаше малка чаена чашка, пълна със слама, стояща върху метална степенка.

– Гнездо на колибри, – прошепна щастлива Дарина. – Виждаш ли бебетата?

Две малки човки като карфици, едва-едва се забелязваха. Те бяха насочени нагоре.

– Те чакат майка си, – усмихна се Дарина.

Мая извади телефона си, готова да ги заснеме.

– Не толкова близко, – укори я Дарина. – Ще изплашиш майката.

От тогава двете отдалеч следяха семейството колибри.

Но това не трая дълго.

След една седмица майката и малките бяха изчезнали.

– Сега кой ще се грижи за тях? – възкликна тъжно Мая.

– Бог ще се погрижи и за тях, както се грижи и за нас, – леля Дарина прегърна Мая през рамо.