Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Милостинята, молитвата и постът се явяват важни компоненти на духовния ни живот.

Фарисеите ги превърнали в публично шоу, за да получат похвала от другите за собствената си „духовност“.

Исус ги нарича лицемери, които в крайна сметка, няма да получат награда от Бога.

Нашето общение с Бога не бива да бъде на показ, а да общуваме с Него на място, скрито от хорските очи.

Ние сме длъжни да се молим, да постим и да даваме милостиня, не за  наша слава и тогава Бог ще ни въздаде.

За много неща в света нищо не знам, но това не ми пречи да вярвам в тяхното съществуване.

Но как може да се вярва, в нещо, което не разбираш и не знаеш как действа?

Отговорът е очевиден. Дори да не го разбирам, други хора го разбират и знаят как да го приложат. Чета техните свидетелства и им вярвам.

По същия начин прекарвам много време изучавайки свидетелствата в Библията. От тях научавам, че преди много векове Бог е действал и е говорел с хората, а надеждни свидетели са го записвали. Бог ги е направлявал в процеса на записването, така че днес мога да прочета думите на Самия Бог.

Не е нужно да разбирам напълно всичко, което е написано там, за да знам за Бога. Но аз Го познавам и Му вярвам, защото в Библията прочетох за Него.

И най-важното, което зная е, че Той е слязъл от небето на земята чрез Сина Си и че „благодатта и истината дойдоха чрез Исуса Христа“.

Можем да станем християни само веднъж в живота си, когато се покаем за извършените грехове и повярваме, че Христос е изработил нашето спасение.

Но да бъдеш християнин е ежедневна и непрестанна задача. Това е непрекъснато действие на покаяние и вяра, процес на превръщане от греха към нов живот в Христос чрез силата на Светия Дух.

Макар че вече сме се обърнали и Бог вече живее в нас, нашата стара природа е все още жива и „рита“.
Истинските ни желания все още се опитват да поставят нашето аз над Христос.

Не е лесно да подчиним желанията си на волята на Христос, но когато успеем, ние чувстваме огромно облекчение, защото вместо постоянно напрежение и безпокойство, ние намираме хармония с Бога.

 Един млад християнин се оплакал:

– Не зная как най-добре да изпълнявам своето служение.

Един възрастен вярващ в Бога човек го посъветвал:

– Представи си, че не е твое ….. В края на краищата, всеки знае как най-добре се извършва чуждото служение.