Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.