Павел гледаше залязващото слънце. Той бе омаян от преливащите във хармония краски. Пленен от картината, която се разкриваше пред очите му, си каза:

– Никога до се сега не съм си мислил за Бог като художник, а това, което виждам сега или при изгрева е повече от прекрасно. Един с друг изгревите и залезите не си приличат.

Преливащи багри в розово и злато бавно оцветяваха небето. Лек ветрец нашепваше тихо в клоните на дърветата.

Листата бяха променили цветовете си. От зелени се бяха превърнаха в искрящо жълти и пурпурно червени.

Беше есен. Пейзажът представляваше пъстра плетеница от красиви, меки и светли тонове.

– Да, Бог е наистина художник, – възкликна Павел. – Той е Най-великият Художник и Творец на всички времена.

Сърцето на Павел преливаше от радост и любов. Кой може да остане безразличен пред такава величествена картина.

– Като си помисля, – задълбочи се в мислите си Павел, – не само природата е Божие творение. Всеки от нас е един красив шедьовър. И не е просто образец, а творение, за което Бог има съвършен план.

Павел се загледа в последните губещи се светли лъчи и се запита:

– Какъв ли е плана Му за мен?

А после се усмихна и сам си отговори:

– Да върша добро. Не се съмнявам, че Бог има специална задача за мен, в чийто зародиш се намира моето призвание.

Нощта бързаше да заеме мястото си, като нахално и нагло гонеше пред себе си измореният и изтощен ден. По това време Таня обичаше да се обажда на майка си.

Момичето вече трета година бе студентка в големия град, но връзката с майка ѝ бе доста силна. За това тя често звънеше по телефона и двете разговаряха надълго и широко.

– Днес Тодор постоянно ми досаждаше, – оплака се Таня на майка си. – Само дърдореше и не млъкваше през цялото време.

– Защо се учудваш на това? – бързо реагира майката. – Обикновено такива хора действат така, с цел да се покажат, да се изтъкнат, искайки да ги забележат.

Нещо трепна в Таня и тя гузно добави:

– Нали и аз често те отегчавам и притеснявам, с моите безкрайни приказки по телефона. Но аз съвсем не се изтъквам по тоя начин….

– Е, ти го правиш, за да ти се обърне внимание, – пошегува се майката.

Тези думи докоснаха болното място на Таня. По-късно след като приключи разговора с майка си, огорчението сви гнездо в сърцето на девойката.

„Навирам се и смущавам майка си, – помисли си Таня.  – Навярно ѝ е писнало от моите обаждания“.

Два дена Таня мълчеше.

„Е, може би има повече часове или е заангажирана в други мероприятия, – помисли си майката на Таня. – По-добре да не я притеснявам“.

На третия ден Таня звънна:

– Здравей, мамо! Добре ли си? Извинявай, аз малко ти се бях поразсърдила …..

– За какво? – изненада се майката.

– Нали каза, че ти се обаждам, защото търся внимание и аз се огорчих. Мислех си, че само те безпокоя и тормозя с моите приказки. Един вид не те оставям намира.

– Как можеш да си помислиш такова нещо?

– Е, случиха ми се и други неща през този ден и в такива моменти започвам да си мисля какво ли не.

– Нима не разбра, че аз само се пошегувах?

– Знаеш ли, когато казах на Кирил, едно момче от нашия курс, че съм ти се разсърдила, той само поклати глава и каза: „Женски работи“.  Тогава се засмях и разбрах колко глупаво е било всичко.

– Съжалявам, че си се чувствала така, – тъжно каза майката. – Човек със теб дори не може да се пошегува.

– Не ти се сърдя и те моля да ми простиш, – умолително прозвуча гласа на Таня по телефона.

– И ти ми прости, – нежно добави майката, – нямах престава, че тогава си имала по- тежки моменти и шегата ми е била неуместна.

Най-накрая двете се разбраха. Мирът и радостта от общението между тях се възстановиха отново.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!

Камен и неговият екип се готвеха да извършат благотворителна дейност в район, където хората бяха враждебно настроени към вярващите в Господа. Той се притесняваше много и един ден преди започване на мероприятието, сподели с приятеля си Драган:

– Страхувам се от предстоящото ни начинание. Вълнувам се много. Постоянно се питам: Как ще премине всичко? Знам, че хората тук не искат да чуят за Исус и какво Той е направил за тях. Как ли ще възприемат това, че искаме да им помогнем, просто защото ги обичаме?

Драган сложи ръка върху рамото на Камен и го окуражи:

– Това е Божие дело и Господ няма да ни остави сами. Какво казва Словото? „Ще се облегнеш ли на Него, защото силата му е голяма? Ще повериш ли на Него работата си?“ Спомняш ли си какво каза на Йоан, когато той падна като мъртъв пред нозете Му?

– Да, – усмихна се колебливо Камен. – „Не се страхувайте. Аз съм първият и последният“.

– „Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре. Никога не ще допусне да се поклати праведният“, продължи наставлението си Драган.

Това докосване бе повратна точка за Камен. То му напомни простата истина, че Бог беше с него.

Господ ни вади от нашата зона на комфорт, за да ни покаже нови неща. Това Той прави с една единствена цел, да ни помогне духовно да растем.

Бог ни дава сила и мъдрост, за да преминем през всяка ситуация. Той няма да ни остави сами в нашите изпитания. Държи всичко под контрол.

Нека да признаем присъствието Му в живота си. А докосването Му да ни помогне пред нещата, които ни плашат.

Нямаше по-добър музикант от него в околността. Става въпрос за Еленко Стефанов, млад обещаващ певец и инструменталист. Самият той умееше да свири на няколко инструмента, а песните му щом се запееха, ставаха хитове.

Един ден Еленко чу, че е дошъл някакъв, който разпънал палатка накрай града и щял да говори за Исус Христос и Неговото изкупително дело за цяла седмица.

Музикантът не се интересуваше от такива неща, но любопитството му не го оставяше намира и той реши да иде, за да види, какво правят там.

– Никой не може да ме промени, – каза си той. – Едва ли такива, като този новодошъл ще ми промият мозъка.

Първата вечер Еленко се върна веднага, щом стигна входа на платката. На следващата вечер, надникна, но не остана. Едва на третата вечер, превъзмогна това, което го дърпаше назад и изслуша една от проповедите на мисионера.

Докато слушаше, Еленко бе изобличен за настоящото си състояние. За първи път той се почувства като грешник.

– Да останали такъв, какъвто съм? – запита се той. – Не, това би било пагубно за мен.

На четвъртата вечер Еленко прие Господ Исус за свои личен Спасител. Неверието му се стопи.

Реакцията от приятелите му и тези, които го познаваха не закъсня:

–  Да не си полудял?!

– И ти ли се върза на тези глупости?

Но Еленко остана непреклонен. Той още по-настървено защитаваше вярата си в Бога.

Един ден при Еленко дойде един от уважаваните и начетени мъже в града. Той започна още от вратата:

– Да не си превъртял? Коренно си се променил, не приличаш на себе си. Вразуми се.

– И да ви обяснявам, едва ли ще ме разберете, – кротко каза Еленко. – За да проумеете, какво точно е станало с мен трябва да се покаете.

Гостът тресна вратата и напусна дома на доскоро известния музикант, но Еленко не се отчая. Той имаше такъв мир в сърцето, който не бе изпитвал до сега. Сега в песните му звучеше радост и надежда.