В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.

Камен се завъртя около баща по-дълго време от друг път. Явно нещо го тревожеше, но се страхуваше да попита.

Разбирайки това баща му попита:

– Какво те е развълнувало толкова?

Това премахна всички прегради и Камен заговори бързо:

– Татко, ако Бог поставя „не“ пред дадено действие, а ние го правим, това грях ли е?

– А ти как мислиш? – баща му не бързаше да отговори на въпроса му.

– Е, може би означава „По-добре не го прави“ – и Камен изпитателно погледна баща си.

– Може би ти си мислиш за десетте Божи заповеди?! – усмихна се бащата. – Тогава защо не приемаш сериозно, командата, която най-често се появява в Библията?

– И коя е тя?- любопитството нарасна неимоверно много в Камен.

– Ами тази „Не се страхувай“. И забележи, това не е съвет, а заповед. Ти се страхуваше преди малко да ме попиташ, но страхът не е вариант. И сега навярно знаеш как да се пребориш с него?

– Да, разбирам, че когато врагът действа срещу мен, ако не му противодействам …..

– Тогава не осъзнаваш това, което ти дава Бог.

Камен започна да осъзнава, че забраните не бяха толкова страшни, ако човек разбираше от къде идва силата за да изпълни всяко „не“.

През този сезон на Невена откриха тежко заболяване. Тя постъпи в болница и постоянно получаваше все лоши новини за състоянието си. Изплака толкова много сълзи, колкото не бе проливала през целия си живот.

Спря да яде. За месец загуби десет килограма от теглото си. Постоянно мислите ѝ бяха за родителите и снахите с малки деца, на които не можеше да помага вече.

Обхваналият я страх действаше не само физически, но и психически и то по всякакъв възможен начин.

Един ден я посети една позната. Не бяха се виждали много отдавна. Кремена ѝ се стори много променена. Невена сподели мъките си и терзанията с тази жена.

Кремена вместо да я успокоява като всички останали и разказа какво сме ние според Божието Слово, любими Негови деца.

– За това ние имаме власт над страха, – кротко обясняваше Кремена. – Христос ни освобождава от всяко иго. Не бива да се обременяваме от робството на каквото и да е.

– Но аз много се страхувам, – проплака Невена.

– Не разбираш ли, че страхът те прави роб, но ние сме дъщери на Всевишния Бог…….

Двете жени още дълго разговаряха. Невена осъзна, че е ходила на църква, но до сега не е разбирала своята нова идентичност в Христос и силата, която придобива чрез Него.

Бъдете насърчени. В светлината на това кои сме в Христос и въоръжени с добро познаване на това пред какво точно се изправяме, можем да победим не само страховете си, но и всичко друго, което ни гнети и подтиска.

Цветан и Бойко отново бяха заедно. През последните дни само си чатиха.

Епидемията отнела живота на доста хора, бе предизвикала човеците да търсят защита зад стените на домовете си.

Това бе и основната причина двамата приятели да бъдат толкова дълго разделени.

– Божите пътища често са обвити в мистерия, – загадъчно оповести Цветан.

– Но само на Божите деца е дадено да знаят неговите тайни, – веднага го контрира Бойко.

– За външното око Господните действия понякога изглеждат мрачни и ужасни, – продължи отчаяно Цветан.

– Повярвалите в Бога не се задоволяват само с това, което се вижда на повърхността. Чрез вяра те проникват по-дълбоко. Така те откриват скритото и разбират смисъла на всяко проявление.

– Вярващи, та вярващи, а нима Бог не се открива на всички хора? – ядоса се не на шега Бойко.

– Не съм казал такова нещо, – спря го Цветан. – Често скъпоценните диаманти се пакетират в груба кутия, за да скрият ценното съдържания в тях. Не се притеснявай ако опаковката е обикновена. Обикновено Божията любов, милост и мъдрост са скрити в нея.

– И ако приема това, което е изпратено от Него? – в гласа на Бойко се чувстваше несигурност.

– И се довериш на Божията доброта, – Цветан продължи казаното от приятеля му, – ще узнаеш тайните на Неговия промисъл. И най-вече ако се подчиниш на Христос ще преодолееш всички препятствия в живота си.

– Дори, когато съм притеснен и угнетяван? – все още неверието надделяваше в Бойко.

– Не се опитвай да се освободиш от ръцете на Грънчаря, имам предвид Бог. Силата Му ще се изяви в твоята немощ.

– И защо?

– Целта Му е не само да направи от теб изящен съд, а такъв който би бил полезен за другите и да послужи за тяхно благословение.