Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.

Забеляза група жени, които оживено разговаряха.

– Тя е непочтена жена.

– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.

– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.

– А как се умилква на мъжете само?!

Димитър не издържа и се намеси:

– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?

– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.

– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.

Жените се намръщиха, а една от тях заяви:

– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!

„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“

Районът бе планински. Хората в селата бяха малобройни, но точно тук бе пламнал огъня за благата вест и се бе разпростряла на доста голяма територия.

Любопитни младежи решиха да проверят, на какво се дължи това. Те работеха в други райони, но нещо не спореше. Решиха да почерпят опит от местните.

Когато стигнаха селото, беше им посочена една малка къща:

– Там ги търсете.

В двора приветливо ги посрещна жена на средна възраст. След нея излезе и съпруга ѝ.

– Добър ден, – поздравиха младежите, – разбрахме, че тук много хора са се покаяли и са приели Исус за свой Господ и Спасител. Бихме искали да ни разкажете за програмата, чрез която печелите души. Къде е църквата ви?

– Вие сте в църквата, – усмихна се домакинът. – Ние се събираме тук в нашия дом.

– А нямате ли църковна сграда? – попита един от младежите.

– Какво е църквата? – изгледа ги учудено жената. – Нали това сме ние повярвалите в Господ Исус Христос.

Младежите се посмутиха. Те очакваха да видят отделно здание предназначено за такава дейност.

– А как евангелизирате хората? Какви мероприятия провеждате за това? – попита друг младеж.

– Ако мислите за някакви събирания, – изгледа ги мъжът, – тук не провеждаме такива.

– Да, но в района има доста повярвали хора в Христос. Как го правите?

– Говорим на всеки ……

– Поотделно? Не използвате ли местното радио, някоя кабелна телевизия? Имате ли Интернет страница?

– Не.

– И все пак как достигате до хората?

– Отиваме при тях, там където са на работа, по домовете им ….

– И това работи?! – в един глас възкликнаха младежите.

– Да, имаме десетки хиляди повярвали.

– И за колко време направихте това?

– За около месец, два, може и няколко седмици отгоре.

– Та вие сте направили много повече от това, което ние години се мъчим да направим чрез евангелизации, телевизия и всякакви телекомуникационни средства, – тъжно констатираха младежите. – Явно трябва да сменим тактиката.

Дамян със семейството си живееше край голямо езеро. В последно време за него се чуваха доста тревожни новини:

– Нивото му се е покачило.

– Има опасност водите му да залеят селището в долината.

– Хората трябва да се преместят на друго място да живеят.

– Приливът ще бъде голям и не се знае дали всички ще успеят да се измъкнат, защото това ще стане много бързо.

Въпреки опасенията доста хора нехаеха. Дори си казваха:

– Това може изобщо да не се случи.

Но един ден водата напусна коритото си и потегли с неустоима мощ. Повечето, които имаха коли, натовариха малко багаж и хукнаха да бягат.

А Дамян нямаше кола. Никой от близките му не го покани да се качи в превозното им средство. Той стоеше на двора и се чудеше какво да прави. Дори да побегне, бързината на краката му нямаше да се справи с бързо нахлуващата вода.

Той бе готов да се разплаче, когато усети, че някой го тупа по рамото. Обърна се и видя, че един мъж му подава ключове за кола.

Мъката му се изпари и забравил за идващата стихия, той започна да звъни на приятели и познати:

– Да знаете какво ми се случи? – заекваше радостно той. – дадоха ми ключове за кола, а тя е в двора ми ….. Сега и аз ще се спася.

Това не бе достатъчно за Дамян. Той отвори картата и започна да обмисля най-краткия маршрут за измъкване. Това му отне доста време ….

И когато се накани да тръгне, мощна вълна го заля.

Нима Дамян напразно получи ключове за кола? А какво означава да приемеш напразно нещо? Какво друго освен да не използваш потенциала му навреме.

За това да не изпускаме благовремието и благодатта за спасение. Нека се обърнем към Господа и се предадем в Неговите ръце.

Нощта беше тиха. Марко се събуди с тежко главоболие.

– Изглежда отново ме е нападнала мигрената, – каза си той.

Стана от леглото, но се срина на пода. Трудно и с голямо усилие достигна телефона си, който лежеше на малката масичка, където го бе оставил да се зарежда и се обади на Бърза помощ.

Веднага го приеха в болницата. За случилото се, лекарят съвсем кратко го информира:

– Получили сте удар.

Трябваше да минат цели четири месеца преди да започне отново да мисли и говори, но все още при ходенето накуцваше.

През дългите дни на рехабилитация често го обхващаше отчаяние. Когато можеше вече да държи книга в ръцете си, вземаше Библията и четеше от нея за Йов.

Въпреки че новините за състоянието му не бяха добри, Марко отправяше поглед към Бога с надежда и го хвалеше за това, че е източник на всичко.

– Боже, признавам Твоята върховна ръка дори по време на бедствие…..

Околните се възхищаваха от силната му вяра, но не осъзнаваха, че само по този начин този мъж успяваше да победи отчаянието си.

Здравето му не бе укрепнало съвсем, но и той като Йов признаваше болките си и приемаше, че както доброто, така и лошото идват от Божията ръка.

В нашите страдания, ние също можем да открием в себе си колебание между отчаянието и надеждата, съмнението и вярата.

Бог не изисква от нас да бъдем неустрашим в лицето на бедствие, но вместо това ни кани да отидем при Него.

Въпреки, че нашата вяра може да се провали на моменти, можем да се доверим на Бога, за да бъдем винаги верни Нему.

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.