Повишиха Ненаместев. Той се чувстваше доста неловко на новото си място. Но назначението бе станало и той трябваше да се справя с новото си положение.

Ненаместев седеше в кабинета и се стараеше да вникне и то по-задълбочено в делата на новия си пост.

Лошото бе, че днес трябваше да се изказва пред ръководителите на отделните сектори и висши служители. Управлението бе координирано и добре съгласувано, не искаше да се излага.

Оставаше само да нахвърли или по-точно да скицира изказването си, но му дойде друга идея.

Натисна звънеца и в кабинета му се появи съвсем безшумно Нагаждачев. Той оставаше незабележим за околните, но си вършеше добре работата и го използваха за какво ли не.

– Запознай се с въпросите за днешното заседание и ми нахвърляй няколко бележки за изказването ми. – подчерта дебело Ненаместев. – Внимавай добре какво ще напишеш.

Веднага бе извикана и Сплетнева. Тя знаеше всичко, което става в този отрасъл и снабдяваше всеки с подходяща информация на време.

– Сплетнева, – обърна се Ненаместев към бързо отзовалата се на повика му, – Нагаждачев трябва да нахвърли няколко бележки за изказването ми днес. Ти познаваш по-добре нещата, помогнете му. Вярвам, че ще скалъпите нещо, което подобава за обстановката.

Двамата извикани кимнаха с глава и напуснаха кабинета.

На заседанието завеждащите секторите и висшите служители слушаха, прозяваха се, но това, което Ненаместев им говореше не ги изненадваше. Те отдавна бяха свикнали с подобни речи. Всички те звучаха по един и същи начин.

А нима се очакваше нещо друго? Нали тези, които го пишеха бяха едни и същи. Затова изказването звучеше неангажирано, изпълнено със злободневни клюки и не даваше никакъв отговор на поставените въпроси.

Засегнати от трагични събития, често сме толкова наранени, че и най-обикновените задачи ни изглеждат гигантски, а мисълта да се върнат нещата до степен на подобрение, ни изглеждат невъзможни.

Дълбокият емоционален белег може да ни заслепи до толкова, че и най-травматизираната душа да не достигне до изцеление и мир.

Драгой се въртеше неспокойно и мърмореше под носа си:

– Как могат да си мислят, че може да излезе нещо добро от трагедиите разиграващи се край нас?

Спас го побутна и му се усмихна.

– Нали познаваш Васко?

Драгой кимна с глава.

– Той загуби два бизнеса и любовта на хората в семейството си. Приятелите му го зарязаха и години наред живееше в постоянна депресия.

Драгой се заслуша внимателно в думите на Спас.

– Но Бог го изцери, показа му изходен път и го благослови. Васко се вдигна от пепелта на отчаянието и се превърна в маяк на надеждата за мнозина.

– Е и?! – в гласа на Драгой се усещаше очакване.

– Едно от хубавите неща, които могат да дойдат по време на трагедия е, че ние намираме своя път обратно към Бога. Понякога през този период имаме по-голямо усещане за вечните неща, отколкото когато и да е било.

Драгой мълчеше, а Спас продължи:

– Божият план е да ни помогне отново да се върнем към Него. Той е създал човешките същества и ни е позволил да се радваме на красивия свят, който е създал. Но грехът ни отдалечи от Господа и ни тласка да правим своето си. Така сме станали „по-самостоятелни“ и вече нямаме нужда от Бог.

– И когато ни сполети нещо лошо ….. – запъна се Драгой.

– Нямаме достатъчно сили, за да внесем мир в притеснените си сърца.

– И какво предлагаш да се направи по време на тревога и болка? – попита раздразнено Драгомир.

– Няма значение колко си се отдалечил от Бога. Той знае къде си, обича те и те разбира. Може да отвори прозореца към сърцето ти и да промени живота ти завинаги. Всичко, което се иска от теб, е твоето разрешение.

Драгомир, все още не бе сигурен, дали иска да даде това позволение, а Спас добави кротко:

– Когато го дадеш, Бог ще използва всяка трагедия, с която се сблъскваш, за да донесе триумф в живота ти.

Вечерта бе влажна и студена. Продан седеше в стаята и мълчеше, а Веско непрестанно говореше. От устата му излизаше това, което силно го вълнуваше.

– „Обичай ближния си като себе си“. Разбираш ли ясно това? – попита Веско.

– Исус изгради определена връзка между нашата любов към другите и любов ни към самите нас, – тихо отговори Продан.

– Повечето от нас прекарват време мразейки нещата по себе си, а с това осакатяваме способността си да обичаме другите, – премина в настъпление Веско. – Как ще обичаш добре някой друг, ако първо не знаеш как да обичаш себе си?

Продан надигна глава, но замълча, а Веско още по-настървено продължи:

– Някои от нас се отнасят толкова ужасно към себе си! Забележи, приспособяваме се за по-малко от това, което знаем, че заслужаваме. Разрушаваме телата и сърцата си, позволяваме и на другите да правят същото. Използваме собствените си думи, за да се потискаме и угнетяваме постоянно.

– Ако обезценяваме себе си, – спокойно отбеляза Продан, – тогава неизбежно ще се отнасяте към своя съсед или близките си по същия начин.

– За да се научим да обичаме себе си така, както Бог е възнамерявал, трябва да изградим връзка с Него. Нали Той е любов?!

– Да обичаш себе си означава да приемеш, че Бог те е създал, колкото и трудно да е това, – закима с глава Продан.

– Това означава да отделяме време, за да намерим своето удовлетворение в Него и да осъзнаем, че само Той може да запълни празнотата, която чувстваме вътре, – въодушевено размаха ръце Веско.

Той закрачи из стаята, завъртя се няколко пъти кръгом и продължи:

– Бог не ни създал поради някаква си Своя грешка. Той сътвори човешкия род и видя, че „беше твърде добро“ . Нарече ни Свой шедьовър. Желанието Му е да виждаме себе си така, както Той ни вижда – обичани и ценени.

– Тогава какво ни пречи да имаме здравословна любов към себе си? – усмихна се предизвикателно Продан.

Да, наистина какво ни пречи да се виждаме през Божите очи?

Павел повдигна капака на кутийката и ахна. Това, което си бе мислил за невъзможно, се бе случило.

– Но как? – въпросът застина на устните на Павел.

Поредното неведомо: От къде, как, по какъв начин?

Баща му се усмихваше загадъчно. Очите на момчето се напълниха със сълзи.

– Благодаря ти, татко! Аз не вярвах, но …. – и Павел млъкна.

– Чудеса се случват и когато не вярваш.

– Да, ….. – смънка смутено сина.

– Внимавай, защото обикновено казват: „Всяко чудо за три дена“, – усмихна се тъжно бащата.

– Не, – Павел ококори очи, – такова нещо дори не съм си и помислял….

– Човек привиква към чудото, а след това отново се изпълва с неверие.

– Как с неверие? – недоумяваше Павел

– Индивидът търси ново чудо, което да предизвика в него възторг …..

– А старите? – прекъсна го Павел.

– Приемаме ги за подарък. Смятаме го за даденост и то изгубва своята чудатост, – добави бащата.

– Нима сме толкова забравливи? – почеса се по главата Павел. – Къде е благодарността, а споменът от преживяното?

– Радвам се, че говориш за благодарност за един по-дълъг период, но в нашето забързано време дори не се учудваме на малките неща, които ей така просто ни се случват. Не се замисляме, че има Един, Който постоянно се грижи за нас.

– Аз всеки ден Му благодаря, нали така си ме учил, – каза Павел и погледна баща си още веднъж с благодарност в очите си.

Мислих за някои хора, които познавам, те по същия начин забравят своя Създател и истински “хляб на живота”. Те живеят ден за ден, без да имат представа за Бог и Неговата доброта към тях.

Колко по-добре би било, ако всички можеха да осъзнаят Божията любов и да Му благодарят за грижата Му към тях.

Борис бе едва десетгодишен, но трябваше да издирва пънове, да ги изравя, а след това да ги насече за подпалки. Това занимание му доставяше голямо удоволствие, защото се чувстваше съпричастен към снабдяването на семейството си.

Дънерите, които откриваше, изравяше и насичаше съвсем не бяха малко, а това снабдяваше дома му с допълнително количество дърва.

Един ден една коренова система му създаде проблеми, не искаше да излиза от земята. Борис напрягаше цялата си сила, но коренът не помръдваше.

По едно време при него дойде баща му и известно време наблюдаваше безплодните му усилия.

– Мисля, че знам проблема ти, – каза той на сина си.

– И какъв е той? – попита Борис целия плувнал в пот и изтощен до предела на силите си.

– Не използваш цялата си сила, – отговори бащата.

Борис го изгледа изненадано.

– Как така не съм използвал цялата си сила? Виж ме! Досега се борих и напрягах всички мускули, но вече съм изчерпан.

– И все пак не използваш всичките си сили, – повтори бащата.

– Какво имаш предвид, татко?

– Ти не ме извика на помощ. Не беше нужно да се напъваш сам.

Днес, когато сте изправени пред силно предизвикателство, обърнете се към Бога и Го помолете за помощ. Мислете ли, че Той няма да ви помогне и да реши проблема ви?

Ще го направи бъдете сигурни в това!