Собственикът на къщата, в която живееше Марта, отказа да отдели средства за ремонта ѝ. Предупредиха я да се изнесе.

– Колко неприятно е всичко това, – каза си Марта. – Местоположението тук е изключително привлекателно. Ако не бяха признаците на рушенето на къщата, щях да я намеря за напълно задоволителна.

При най-малкия вятър сградата се люлееше. Подпорите ѝ бяха недостатъчни, за да я направят безопасна за живеене. И на Марта нищо друго не ѝ оставаше, освен да се премести.

Интересите ѝ бързо се насочиха към предстоящото място за преместване. Марта старателно проучи новия район и прочете изказванията на хората, които живееха там.

От приятелят си Крум научи:

– Мястото надминава всичко, което можеш да си представиш. Ставащите чудеса тук, могат да ти се сторят невероятни, но са истина.

Крум бе влошил целия си капитал там, като продаде всичко тук. Това му донесе огромна радост, въпреки че всички сметнаха това за загуба:

– Това е огромна жертва от негова страна, – говореха те.

Марта се обърна за съвет към Добромир, чиято привързаност бе доказана и изпитана не веднъж в живота ѝ. Той вече бе на новото място.

Вместо отговор Добромир ѝ изпрати цяла кошница вкусни плодове. Сравнявайки вкуса им с това, което ядеше тук , Марта намери плодовете за съвсем безвкусни.

– Ако всичко е така прехвалено, както тези плодове ….. – мърмореше недоволно Марта.

Любопитството ѝ надделя и тя няколко пъти ходи до реката, която отделяше новото място от сегашното. Виждайки радостта и усмивките на хората там, Марта изпитваше силно желание да иде при тях.

На месна почва я изкушаваха с нов доходоносен бизнес, но когато си спомняше лицата на хората от другия бряг, който сияеха и преливаха от щастия, нещо я възпираше да даде съгласието си.

Накрая не изтърпя и категорично заяви:

– Ще се преместя.

Стани последовател на Исус Христос и ще имаш визия за нещо, което е далеч отвъд трудностите и разочарованията в този живот.

Вслушайте се в добрите новини: “ Примири се, призови нашият Господ! Помири се с Бог!“

Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.

Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.

Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.

Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.

Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.

По обяд медицинската сестра му донесе писмо.

Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.

– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.

Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.

Годеницата му пишеше:

„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.

Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.

– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.

Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.

Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.

Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.

В един малък град, който по нищо не се различаваше от другите, ставаха странни неща.

Хората носеха маски. Държаха се на дистанция един от друг. Вратите на църквата бяха затворени. В магазините се мяркаха малко хора.

– Защо децата не ходят на училище ? – попита един странник минаващ през града.

– Появило се е нещо страшно и всеки си седи у дома? – отговори му случайно минаващ мъж.

– Къде са изчезнали възрастните хора?

– О, за тях е много опасно, – обясни мъжът. – Срещне ли ги това зло, умират веднага. За това си седят по домовете и не смеят да се покажат.

Странникът се огледа. На лицата на малкото хора, които срещна се четеше страх и отчаяние.

– Как живеят тези хора? – запита се той. – Без приятели, без човек на който могат да се облегнат в труден момент. Пълна изолация и страх един от друг.

Странникът вдигна глава и погледна към празния площад.

– Днес е празник, а по нищо не личи, че е, – отбеляза тъжно той. – Градът е станал сив и мрачен, а хората егоистични и сърдити, не се знае на какво.

Подухна по-силен вятър и забравената камбана се обади със медения си глас.

Смутени хората надигнаха глава натам.

– Забравихте Бога и ето какво ви сполетя, – обади се настойчив глас, който разтърси хората. – Ако има малко надежда за хората, тя е в Бога. Той е Единственият, Който пое човешкия ни товар и ни помага да осмислим живота си.

Всички погледнаха към странника, който изрече тези думи.

Докато решат да го нарекат безумец и да го изгонят с тояги от град си, той се стопи във въздуха и изчезна.

Всички останаха смаяни.

– Кой каза това?

Смущението нарастваше. Хората сякаш се събудиха от дълбок сън.

Още дълго време думите на странника звучаха като камбанен звън в главите им. Това бе сериозно предупреждение за тях.

Какво направиха месните ли? Не знам.

Всеки има право на избор. А вие какво решихте за себе си?

Радослав не за първи път изненадваше съучениците си с разсъжденията си. Макар и разделени те общуваха по Интернет.

Днес диалогът бе започнат отново от Радослав:

– Няма значение дали сме стресирани, наранени, уморени, самотни или просто отегчени, всички ние в определен момент търсим комфорт.

– Би ли отрекъл някой влиянието на парите, храната, съня, алкохола или каквото и да е друго, което носи удобство в живота ни? – написа Виктор.

– А знаете ли изобщо какво означава самата дума „комфорт“? – попита Веско.

Веднага се намеси вечно знаещият Радослав:

– Тази дума идва от от латинските думи com-, което значи “заедно с,” и fortis, означаваща “силен или сила.” По-късно латинската дума confortare започнала да се възприема като “да станеш много силен.” Вероятно и старата френска дума conforter е добавила “утеха” и “помощ” към значението. През 14 век друга френска дума – conforten – била дефинирана като „ободрявам се, утешавам се“. Накрая, през 17 век, английската версия на думата започнала да й придава усещане за физическо облекчение, както я разбираме днес.

– Енциклопедио, – пусна един емотикон усмивка Владо, – има ли нещо, което не знаеш? По-добър си и от Google.

– Забелязахте ли?! – отбеляза Радослав без да обръща внимание на закачката, – За около хилядолетие думата „комфорт“ променила значението си от „силни заедно“ на „бариера за болката“.

– Гледаш ли на Бог като на твоя сила, Която е заедно с теб посред болката, или като на бариера за болката? – попита Наско.

– Ох, пак ли твоя Бог, – възкликна Здравко.

– Но забележете, – продължи Наско, – Христос дойде на света, за да бъде наранен заради нашите престъпления и да страда заради нашето изцеление. В същността си нашата вяра е да ходим по стъпките на Исус, а след това да разберем Неговия отклик на болката. Спасителят прие болката смирено въпреки, че с нищо не я е заслужил. Исус не се опитвал да я избегне, нито да търси изкупителна жертва. Той е дошъл в нашия свят, за да направи нашата болка Своя.

– Предпочитам да се стремя към светската версия за утеха, – натърти Здравко, – тъпчейки се с най-новият сладолед, носещ маркови обувки и дрехи, притежаващ последна мода електроника, компютри и други джаджи.

– Исус ни дава сила, когато сме заедно. Тогава, преди да се възнесе обратно при Отец, Той ни обещава, че Светият Дух – „Утешителят“ – не просто ще бъде заедно с нас, но и в нас! Това е нещо, към което си струва да се стремим. За това нека търсим утехата на Божият Дух, знаейки, че тя не означава живот без болка, а утеха посред болката, – написа Наско.

– Не обичам дискомфорта, под каквато и да е форма, – озъби се с поредния си емотикон Здравко.

– Може би трябва да промениш разбирането си относно това, къде е „твоята утеха“ – обади се Радослав – и да приемеш, че някой е понесъл срама ти на кръста.

Тези спорове се водеха не веднъж, но с аргументите на Здравко, като че ли повече от събеседниците с времето започваха да се съгласяват.

Марияна бе досадила на Лидия с постоянните си оплаквания. Тя се чудеше как да я ободри. Искаше да преобърне песимизма ѝ и да я накара по-ведро да гледа на нещата.

Един ден Лидия каза:

– Добре нямаш хубава заплата. Колата ти не е кой знае какво. Апартаментът ти е малък. Младостта ти я няма вече И надежда за това няма кой знае каква.

Марияна я изгледа озадачено, а Лидия продължи:

– Разбирам, че нямаш много неща, които би искала да бъдат твои. Но погледни и това. Не си неизлечимо болна. Нямаш дългове. Никой от роднините ти не е немощен или инвалид, за когото трябва да се грижиш. Нямаш увреждания. Мога да продължа списъка. Това не ти ли говори нещо?

– Тези неща наистина ги нямам, – каза примирено Марияна.

– И те вярвам да не ти се случат. Всеки от нас няма много неща, но това не е необходимо.

– Е, за последните, които изброи, съм напълно съгласна, – тихо промълви Марияна.

– Всичко останало може да бъде спечелено, подобрено, получено като подарък или просто временно използвано. Основното е да сме живи и здрави.

Марияна се усмихна.

– Може би трябва да започна да изброявам нещата, които нямам, за да разбера колко съм богата всъщност, – засия Марияна.

И тя прегърна Лидия.