Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Когато остареят нашите родители се чувстват безполезни и ненужни. Какво можем да направим за тях?

Баба Цена не можеше вече да върши доста неща, които като млада ѝ се отдаваха доста добре.

Един ден тя настоя:

– Нека аз да измия чиниите.

Нейната внучка Венелина кимна с глава:

– Защо не, давай.

Известно време се чуваше как чешмата в кухнята шурти и от време на време потракваше някоя чиния, удряйки се в друга.

Изведнъж се разнесе страшен грохот. Бе станала смайваща катастрофа.

Баба Цена влезе в стаята и с наведена глава каза:

– Счупих всичките чинии…. Измих ги. Сложих ги на края на плота и без да искам ги бутнах с лакът. ….Те паднаха на пода. …..Не остана нищо здраво.

Старицата закърши ръце и започна да се вайка:

– Защо Бог още ме държи? За нищо не ставам, едни чинии не мога да измия като хората …

– Поради две причини, – засмя се Венелина.

Баба Цена наостри уши и погледна очакващо към внучката си.

– Бабо, на небето има толкова много стари жени, нима на Бог му трябва още една?

Старицата смръщи вежди:

– Ти все се шегуваш, аз говоря съвсем сериозно……. А коя е втората ти причина?

– От създанието на света до Страшния съд нито едно Божие създание, с изключение на теб, не би могло направи това…….

– Какво? – очите на баба Цена се уголемиха.

– От създанието на света до този момент никой освен теб не е успял да бъде моя баба.

– Баба, – поклати недоволно глава старицата.

– Да си баба не означава просто да родиш майка ми, това е много повече. Ти си мой приятел, съветник в трудни ситуации, учител на практически умения в ежедневието и знания как да се изправям, когато не успявам, …. Ти си моята незаменима и ценна баба.

Венелина разпери ръце и прегърна старата жена.

Това предаде заряд на надежда и радост у старицата. Очите ѝ се изпълниха със сълзи, но те бяха от благодарност.

Горещината бе непоносима. Не бе нужно да погледне човек термометъра, за да разбере, че бе над 40 градуса.

Хората се крие под сенките. Всеки търсеше място, където можеше да се разхлади.

Дамян предложи на Стефан:

– Хайде да се разходим край реката. Там поне подухва лек вятър и жегата не се усеща толкова осезаемо.

– Не е лоша идеята ти, – веднага се съгласи Стефан.

И двамата се отправиха към реката.

Когато наближиха, Стефан извика:

– Виж – и протегна ръка към реката.

Там посред водата лежеше нещо. Двамата се взряха напрегнато.

– Това е труп на човек, – извика уплашено Дамян.

– Трябва веднага да се обадим в полицията, – Стефан веднага взе инициативата в свои ръце.

Той нервно започна да натиска бутоните на телефона си и след иззвъняването задавено произнесе:

– Труп …. в реката…..

След уточнения по телефона му обещаха, че ще изпратят спасителен екип.

Момчетата дълго не чакаха.

Пристигналите двама мъже бързо се качиха на гумена лодка и тръгнаха към предполагаемия труп.

Когато стигнаха до него, се оказа, че тук пясъкът е малко по-висок, но водата го заливаше и не се забелязваше от далече.

Единият от спасителите се опита да напипа пулса на лежащия във водата притворил очи мъж.

Изведнъж тялото се размърда и мъжът във водата отвори очи. Той изгледа изненадано двамата надвесили се над него и седна.

– Защо сте легнали тук? – попита еди от спасителите.

– Помислили са ви за труп, – прибави другия.

Мъжът вече почти разсънен каза леко усмихнат:

– Тук водата е по плитка. Беше ми горещо и легнах. После съм заспал.

– Вижте, – каза загрижено един от спасителите, – не е съвсем безопасно да се спи дори в най-плитката част на реката.

А другият добави:

– Потърсете по-приемлив начин да се разхлаждате.

Веска се присегна към книгата, която лежеше на масата.

– Ще ми прочетеш ли нещо? – Попи тя Панчо. – Нека да бъде нещо вълнуващо.

– Защо не, – реагира вяло той.

– Тогава какво чакаш? Започвай, – усмихна му се Веска.

– Не мога, – на лицето му се изписа тъга.

– Глупост говориш, – разтърси глава Веска. – Как тъй не можеш? От мен ли се срамуваш? Давай не се стеснявай …

– Страдам от словесна слепота, – измърмори гузно Панчо.

Веска започна да премигва нервно.

– Извинявай …., но нали каза …. и аз си помислих ….

Тя не успя да довърши. Тишината натежа между двамата.

– Мога да чета, – изстена Панчо.

– Нали не виждаш …. думите?

– Виждам ги, – въздъхна Панчо, – но понякога буквите се разместват пред очите ми и се налага да повтарям някои части от текста.

На устата на Веска се бе оформило едно беззвучно „О!“

Изведнъж тя се размърда неспокойно, впери поглед в Панчо и тихо попита:

– Как разбираш, че грешиш?

– Най-често получилата се дума няма смисъл.

– А ако има близък звуков състав?

– Тогава откривам грешката по-късно, – засмя се Панчо. – И за беда разбирам, че съм прочел разказ, съвсем различен от този в книгата. Просто казано получавам бонус – два разказа вместо един.

Веска се разсмя звънко. Панчо също започна да се смее и то доста високо.

Той не веднъж бе обяснявал, че има дислексия, но за първи път някой искаше да разбере, какво точно представлява това нарушение.

– Щом не можеш да четеш, тогава ми разкажи това, което си прочел, – предложи Веска.

И Панчо започна, а тя се потопи в потока от думи, който той изричаше. Той бе добър разказвач.

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.