Децата играеха, като се изкачваха по една стръмна стълба. Всички с изключение на едно дребничко момченце се стремяха да избутат другите и първи да се доберат до върха.

Малкото момче, на което всички викаха Дребосъка, тъй като отдавна бяха забравили името му, напредваше бавно, но сигурно нагоре.

Никой не го буташе, защото повечето се блъскаха много по-напред от него.

Когато свърши играта, всички деца уморени и въодушевени от гонитбата, слязоха от стълбата и си намериха друго занимание.

Дребосъкът приседна на пейката и се загледа в новото начинание на другарчетата си.

Дядо Стефан зорко следеше децата, когато се катереха по стълбата. Той бе готов да хване всяко дете, което би се изтърколило надолу, но за негова радост това не се случи.

Старецът погледна Дребосъка и му се усмихна:

– Гледах те как пълзиш бавно нагоре. Страхуваше ли се?

– Не, – каза съвсем сериозно малчуганът.

– Не разбирам, какво те възпираше да не бързаш нагоре? – вдигна рамене озадачен дядо Стефан.

– Когато те стигаха върха, гледаха надолу, – обясни Дребосъка. – Виждах колко високо са се изкачили и се плашеха.

Старецът все още не можеше да разбере каква е логиката на момчето, но слушаше много внимателно.

– А когато се изкачвах, аз гледах към върха, – продължи обяснението си Дребосъка. – Струваше ми се, че все още съм низко, а това ме подтикваше да се катеря нагоре.

Кремена бе притеснена, по-точно объркана. Трудно ѝ бе да сподели с майка си, защото тя винаги я укоряваше. С баща си почти никога не разговаряше освен за оценките в училище.

Не можеше да сподели и с приятелката си Виктория, защото това, което ѝ казваше насаме го чуваше от друг по-късно.

Измъчваше се и не знаеше как да постъпи.

Кремена седеше на пейката пред блока, потънала в нерадостните си мисли.

Съседката Марта забеляза угриженото лице на девойката, приближи внимателно към нея и каза:

– Гледам те от известно време. Стоиш омърлушена, забила поглед в земята. Вероятно имаш проблем и няма с кого да го споделиш.

Кремена изтръпна и си помисли:

„Тази жена чете мислите ми. Иначе от къде ще знае, как се чувствам?“

Девойката погледна изплашено жената и бе готова да побегне.

– Не се чуди, че отгатнах, какво става с теб, – заговори успокоително Марта, – на лицето ти всичко е изписано. Не забравяй! И аз някога съм била млада.

Това като че ли поотпусна Кремена. И тя тъжно промълви:

– Жоро ме обича и ми предложи да се оженим. Той е страхотен, но аз не го обичам. Трябва ли да се омъжа за него и да вярвам, че любовта ще дойде по-късно?

Трудна ситуация, върху която човек може да разсъждава безкрайно.

– Запитай се, – предложи Марта, – дали би могла да обикнеш този човек, само защото отговаря на определени условия. Здрав е. Има добра работа. Осигурява нуждите ми и отговаря на очакванията ми.

– Може би, – несигурно отговори Кремена.

– Ако е така, – усмихна се Марта, – чувството, което изпитваш към този младеж се нарича „условна любов“. А такава оцелява само, ако са изпълнени определени условия.

– Е, това не звучи много добре, – Кремена се сконфузи. – Тогава каква любов трябва да изпитвам към човека, за когото трябва да се оженя?

– Трябва да обичаш безусловно човека до себе си.

– Какво означава това?

– Каквото и да прави, както и да се промени, дори да претърпи големи загуби, ….. нищо от това да не може да унищожи любовта ти към него.

– Хмм. С Жоро бих могла да опитам така.

– Готова ли си да рискуваш и преминеш през всякакъв вид обстоятелства с този човек, за да научиш какъв е този вид любов? – предизвика я Марта.

– Честно казано не знам, – призна си Кремена.

– Когато съм в затруднение, аз се обръщам към Бога и търся мъдрост от Него.

– Навярно и аз трябва да направя така, – решително каза Кремена.

Лицето на девойката се разведри. Тя стана от пейката и тръгна към дома си.

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Ирина с нетърпение очакваше този концерт. На касата за билети се виеше дълга опашка, която на места бе тройна и четворна.

Тя издържа напрежението и купи два билета. Вторият бе за сестра ѝ.

Вечерта залата бе препълнена, имаше и правостоящи.

Ирина дойде със сестра си час и половина по-рано, за да могат да заемат местата си.

Музикантите започнаха силно. Публиката се развълнува и опияни.

Тогава Ирина го забеляза. Той стоеше точно зад нея, за това тя не можа добре да го разгледа.

Изведнъж усети, как непознатият започна ритмично в такт с музиката да почуква със две мъниста.

Този звук изтезаваше Ирина. Все едно някъде капеше вода.

Тя се обърна и тактично му даде знак, че той ѝ пречи с това почукване да слуша музиката.

Мънистата бяха старинни, кехлибарни. Господина бе около шейсетгодишен.

Той изобщо не разбра, че ѝ пречеше, но временно преустанови почукването.

– Е, беше време да престане, – каза си Ирина.

Но това бе за кратко време и господина започна отново. Тя пак го погледна, но този път нямаше резултата.

Искаше ѝ се да си поговори с него малко по-остро, но се стесняваше. Борбата в нея трая само няколко секунди.

И Ирина взе решение. Тя вече не издържаше. С жест му показа мънистата и се усмихна.

Той отново не я разбра. Подаде ѝ ги, мислейки, че Ирина ги иска.

Тя се чудеше, да се радва или да плаче на великодушието на този човек, които бе готов да сподели с нея мънистата си.

Накрая вежливо му обясни:

– Господине, вашето почукване ме дразни и не мога да слушам изпълнението на музикантите.

– Извинете, просто не съобразих, – мъжът се смути и потъна назад в стола си.

Почукването спря.

Ето в това бе ключът за решаването на проблема. Контролирай гнева си, защото в противен случай можеш да се окажеш неправ.

Малкият хамстер наблюдаваше как колона от мравки леко се извиваше от стената и продължаваше смело към шкафа.

– Ха – ха – ха, – заливаше се от смях хамстерът. – Ох, вие малки нещастници. Трудите се непрекъснато, а събирате съвсем малко.

– Не се заяждай с нас, – каза водачът на колоната мравки.

– Сериозно говоря, – хамстерът повдигна няколко кренвирша, които му бяха дали преди малко. – Вижте какви са моите запаси.

– Ако трупаме повече запаси, както ти предлагаш, – обади се една от мравките в средата на колоната, – знаеш ли какво ни се случва?

– Какво? – ококори очи хамстерът.

– Хората разбиват складовете ни, – с болка каза същата мравка, – смитат с метла събраното от нас. И това не е всичко. Видят ли някои от нас, мачкат ни с краката си.

– О, – възкликна хамстерът, – но защо?

– Така всеки плаща с живота си за хищническата си алчност, – отговори една стара мравка, която вървеше в края на колоната.

Хамстерът тъжно погледна мравките, а после и кренвиршите, които бе прегърнал с лапите си.

– Вземете, – състрадателно протегна едно парче от „запасите“ малкият гризач. – Не съм алчен, нито желая да ви изтребвам.