Станко бе застанал на терасата и наблюдаваше как се появява утрото.

Тъмнината започна да се отдръпва, когато слънцето стана видимо на хоризонта.

Появиха се цветове с всякакви нюанси, на които им предстоеше да се слеят в един сноп съвършена светлина.

Изведнъж слънцето се разкри в цялата си красота. Докато величествено обливаше земята и всяка закътана долина със лъчите си, птичи хор поздравяваше утрото.

Ясната утринна светлина пробуди в сърцето на Станко жажда за истината. Такава, която можеше да го очисти и настрои в хармония със всичко около него.

Ветрецът, който леко подухваше предизвика у младежа желание за среща с Бога.

Творецът вдъхна животворяща струя и изпълни ума на Станко със Своите мисли. Породи у него вътрешен стремеж за нов живот.

– Какви мисли, копнежи и желания пораждат у мен това утро! – каза си Станко и се усмихна. – Сега се чувствам обновен, защото преживях Бога и съм сигурен, че Го има.

Станко се протегна, вдигна ръце нагоре и извика:

– Господи, какво щях да правя без Твоето прекрасно утро? Щях да се лутам в този мрачен и греховен свят, живеейки своя жалък живот.

Калчо отиде днес на църква без да подготви сърцето си. Забеляза свещеника на колене и си каза:

– Сега непременно трябва да му представя проблемите си, нищо че се моли.

По-късно се спря и поклюкарства с Минчо, за Петър и Васил дяконите в църквата.

Започна богослужението, но на Калчо изобщо не му се пееше. Не закъсня и оправданието:

– Тази музика не ми харесва.

Докато свещеникът проповядваше Калчо проверяваше емейлите и текстовите си съобщения по телефона. По едно време се заслуша в думите на проповедта, но колкото да направи някоя и друга забележка:

– Пак същите неща….. Не можа ли да измисли нещо друго?…. Омръзна ми, …..кога ли ще свърши?

Когато богослужението приключи, Калчо се изниза бързо пред вратата, без да се здрависа със никого.

Бързаше, а не знаеше за къде.

– Дрън дрън, – Калчо се усмихваше нахално, – Словото водело до промяна ….

Изведнъж ги обгърна тъмнина. Нещо грубо го задърпа нанякъде. Той оплете краката си и падна, но нещото не се отказваше и го влачеше по-нататък.

Тъмнината се сгъстяваше като че ли още повече.

Калчо понечи да извика, но гласът му бе изчезнал. Замята се и заскимтя ….

Внезапно се намери в леглото си, целият облян в пот. Огледа се и заплака:

– Слава Богу, че това бе само сън.

Стана от леглото, облече се, изми се и застана на колене:

– Господи прости ми. …… Макар и явно да не съм извършил всичко това, но то бе дълбоко в мен. Имах желание да се опълча и да се противопоставя на всичко свързано с църквата и Теб. Прости и ми помогни …..

Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.

Хората си казаха:

– Аха най-после и зимата се показа.

– Крайно време беше, влязохме в декември.

Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.

Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.

– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.

– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.

– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.

– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.

– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.

– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.

– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.

– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.

Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.

Неделя. Скоро щеше да започне богослужението. Пламен огледа малкото хора в църквата и въздъхна:

– Какво беше тук? Имаше толкова много люде. Дори нямаше къде да седнат. А сега?

Един от дяконите на църквата Димитър, приближи Пламен и го потупа по рамото:

– Такива са сега времената. Трябва да се спазва дистанция, а има и много болни.

– Бях много по-малък, но си спомням как хората тичаха тук, за да чуят Божието Слово, – тъжно се усмихна Пламен.

– Да, но не със всеки бе така, – отбеляза Димитър.

– Леля Катя бе доста възрастна, но тя винаги бе първа тук, – спомняше си Пламен. – Веднъж я попитах: „Толкова много проповеди си слушала, сама си обучавала жени и деца на истините от Библията, не ти ли омръзна да слушаш пак същите неща?“

– Всеки път, когато слушаш или четеш Словото, Бог по различен начин ти говори, – поясни Димитър.

– Не е само това, – каза Пламен. – Това, което тя ми каза тогава, няма да забравя никога.

– И какво бе то? – полюбопитствува Димитър.

– „Ние ходим на църква и поради това, че някой може да има нужда от теб“.

– Права е била, – съгласи се Димитър. – И Библията го казва, да не оставаме събиранията си, за да се насърчаваме един друг.

В такова време като нашето нека се търсим едни други, особено тези, които не виждаме между нас по време на богослуженията.

Бе адски студено. Всичко бе покрито с лед. Вятърът не прощаваше на никого.

Стаята на Стефан и Данчо бе същински хладилник. Безпаричието бе събрало двамата, но от това не им ставаше по-добре.

Стефан се опитваше да пише, той минаваше за писател, но ръцете му бяха посинели от студ, а в мислите му звучеше отчайващо:

„Студено, умирам….. не мога да разсъждавам трезво…… Как да пиша?“

Данчо бе облякъл всичко възможно и маршируваше напред назад из стаята.

– Хайде напиши я най-после, дай я на издателя и малко да живнем, – тракаше със зъби от студ той.

Стефан изпухтя. Извади кибрит от джоба си и подпали ръкописа си.

Силният пламък привлече погледите и на двамата. Те приближиха, но ….. всичко трая много кратко.

Студът ги стисна в лапите си с още по-голяма сила.

Стефан пожертва мечтата си. Изгуби всичко, което бе успял да напише, за мимолетно удобство, което бе съвсем за малко време.

Не жертвай мечтата си за нещо временно или непостоянно.

Не позволявай на болката и разочарованието да те контролират така, че да вземаш неадекватни решения, за които по-късно ще съжаляваш.

Не се предавай.

Ако устоиш до края това ще се отрази благоприятно не само върху теб, но ще повлияе и на другите.