Валеше изобилно. Вече трети ден без да спира. До скоро жегата ни изгаряше, а сега дъждът ни идваше прекалено.

Павел стоеше в стаята, гледаше как се стичат струите вода по прозореца и поучаваше сина си:

– Характерът ти се определя от мислите ти.

– Какво имаш предвид? – попита Миро.

– Ако се съсредоточиш върху нещата, които носят добро за теб и семейството ти, ще изживееш низ от победи, но ако се разсейваш от изкушенията на този век, ще си създадеш много проблеми.

– Вярно е, – съгласи се Миро. – Много често позволявам на смущаващото ежедневие да завладее мислите ми и зрението ми се замъглява.

– Необходима е вяра и различен фокус, – наблегна бащата. – Когато насочим погледа си върху разочарованията на днешния ден и несигурността на утрешния, губим мира в настоящия. Съсредоточим ли се върху възможностите, а не това, което ни спъва, притесненията престават да имат власт над нас.

– Е, да … Бог ни е създал по свой образ и иска да имаме радост и изобилие….. , – каза съвсем тихо Миро.

– Но Господ няма да ни натрапи насила радостта, трябва да я пожелаем, – усмихна се Павел. – Освен това Той е много по-силен от предизвикателствата, пред които се изправяме.

Павел закрачи из стаята. Спря се и продължи мисълта си:

– По-добре е да се съсредоточим върху Неговия план за нашия живот.

Само човекът, който следва заповедта на Исус без съпротива, оставя игото му да лежи върху Него, бремето му става леко и под нежния Му натиск получава силата да устои по правилния начин на предизвикателствата.

На група инженери предстоеше сериозен експеримент.

Бяха построени две къщи. Едната не бе съобразена със силните ветрове и бури, а другата имаше подсилен покрив и подове.

За експеримента използваха много мощни вентилатори, които можеха да предизвикат вятър със сто мили в час само за десет минути.

Още при първият порив, първата къща се разклати и бързо се срути.

Втората оцеля, въпреки че по нея се наложи да направят някои корекции.

След експеримента Захаров, водещият групата инженери, попита:

– В коя къща бихте искали да живеете?

Всички бяха единодушни:

– Във втората.

В нея имаше по-голям шанс да се оцелее.

Днес Исус ни предлага две възможности: да изградите живота си върху здравата основа осланяйки се на Него или да стоим върху нестабилния пясък на пътищата, които сами сме си избрали.

За всеки от нас този избор е важен.

Ще изградим ли живота спазвайки Неговите думи или ще отхвърлим Неговите инструкции?

Когато се развихрят бури и духат силни ветрове, нека останем верни и установени в Божията благодат.

Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Уж се поразхлади, но пак припече. Едва се дишаше. Хората търсеха отчаяно глътка свеж въздух.

Матьо пак мърмореше и ръкомахаше с ръце.

Петър го видя, усмихна се и попита:

– Пак ли роптаеше против препятствията, които си срещнал? По-добре гледай на тях като на изграждащи характера ти.

– Присмивай ми се, – измуча недоволно Матьо. – Не мога да ги преместя, нито да си проправя път през тях. Какво да правя тогава?

– Успехът ти се измерва не от мястото, до което си достигнал в живота, а с препятствията, които си преодолял, опитвайки се да го достигнеш.

– Е и какво? От някого помощ ли трябва да искам? – сбърчи нос Матьо.

– Хората са изненадващо щедри на съвети, особено ако първо отделите време да се сприятелите с тях. Бъди им благодарен. Можеш да намериш и човек, който да те насърчава и подкрепя години напред.

– Да бе, иди ти да се катериш по неравностите, – измънка недоволно Матьо.

– Само, когато човек се бори с предизвикателствата, които за момента му изглеждат свръх силите му, расте нагоре.

Матьо продължи да мърмори. Петър го погледна със съжаление и продължи по пътя си.

Рени покани приятелката си Дора да разгледат един магазин за подаръци. Той се намираше близко до дома ѝ.

В магазина се случи нещо, което шокира силно Рени.

Дора пъхна няколко цветни шноли в джоба ѝ и я изтласка бързо от вратата на магазина. Тя не бе ги платила.

Чувството за вина гризеше Рени цяла седмица. Най-накрая тя не издържа и разказа всичко на майка си.

Тя плачеше и говореше.

– Мило дете, прощавам ти. Виждам, че си направила лош избор, като не си се съпротивила на приятелката си, но шнолите трябва да върнеш в магазина.

Рени не чака повторна покана. Върна откраднатите неща и каза:

– Сбърках, извинете ме …. Повече няма да крада.

Собственикът на магазина я погледна ядосано и се разкрещя:

– Махай се и повече да не си стъпила тук.

На Рени ѝ стана тежко, но майка ѝ я увери:

– Ти си направила всичко, което трябва. Това, че собственикът на магазина не е приел извинението ти, не бива да те безпокои.

Тази нощ Рени спа спокойно.

Не винаги се случва така, както ни се иска след като признаем грешките си и се извиним.

Не можем да контролираме реакциите на хората, но Господ може да ни даде сила да се насладим на свобода от робството на греха и да имаме мир, когато признаем вината си.