Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

Живко плесна с ръце и каза:

– Колко жалко, че животът не винаги ни дава втори шанс.

– Така е, – съгласи се Тотьо. – Има моменти, когато нашите лоши решения, като груба дума, казана на приятел, грешка в работата, нездравословен житейски избор, ни струват скъпо.

Пано въздъхна:

– Губим приятелство. Уволняват ни от работа. Здравето ни се влошава…..

– А ако променим решението си? – попита Климент.

Тотьо махна с ръка:

– И тогава нямаме гаранция , че всичко ще се управи.

– Само Божията милост може да ни даде отново втори шанс, – усмихна се дружелюбно Вълчо. – Милостивият Бог ни облива с прошка и ни окъпва с любов. Той винаги е милостив и състрадателен. Помолим ли Го за прошка, винаги ни я дава.

Стефан допълни:

– Той е Бог на милост, за това ние можем да живеем без страх. Винаги имаме достъп до мира, който Той ни дава щедро и изобилно.

Вълчо продължи ентусиазирано:

– Той обещава винаги да бъде с нас и да ни преведе през всяка тежка ситуация и всеки труден период. Дори когато правим грешки, Той винаги предлага прошка на каещото се сърце.

– Мисля си, – почеса се по главата Живко, – вместо да се безпокоим за вчера, Божието желание не ни ли насочва към днешния ден?

– Това е красотата на милостта, наличието на втори шанс, с поглед напред, насочен към бъдещето, което Той е приготвил за нас, – усмихна се тържествуващо Вълчо.

Пак дебат. Отново уточнение и разбиране.

Трима млади хора бяха на едно място и какво друго да правят, освен да споделят мисли, разочарования и успехи?!

Захари отбеляза:

– Харесва ни да мислим, че сме верни хора.

– А защо не? – повдигна рамене Райко. – Отиваме навреме на работа, отделяме достатъчно време за семейството си. Когато се ангажираме със дадена дейност я изпълняваме …

– Но независимо колко силно се стараем да бъдем верни, ние не сме съвършени, – прекъсна го възмутен Захари. – Навярно ще пропуснем среща, детски футболен мач или ще забравим за някой доброволчески ангажимент.

– Тъй като не можем винаги да сме верни хора, обнадеждаващо е да знаем, че служим на един верен Бог, – оповести тържествено Въло.- Той е винаги верен да се отзове и да работи в нашия живот. Спазва обещанията Си и чува нашите молитви. Най-важното е, че винаги остава с нас.

– В живота ни се случват неща, които ни пречат да сме изцяло верни на другите, – уклончиво започна Захари. – Понеже сме хора, се изкушаваме да правим избори въз основа на собственото ни самосъхранение, егоизъм и алчност.

– Много просто, не можем да сме перфектни през цялото време, – съгласи се Райко.

– Ако ние не се отзовем, Бог го прави. И Той нежно ни води обратно към работата, която ни е дал специално да вършим, – уточни Въло, – свързана с това да бъдеш на разположение на другите.

– Но ние сме несъвършени, – възрази Райко. – Как ще станем верни?

Въло се усмихна и обясни:

– Когато се обърнем към Божието съвършенство във времето когато то не ни достига, Неговата вярност ни променя.

Ема бе второто най-малко дете в семейство от четири сестри и един брат. Бащата ѝ изхранваше всичките 7 души, включително него и съпругата си, със много малката си заплата.

Той успя да построи къща и църква за семейството си.

В дома си имаше добитък, пилета, градина, в която се отглеждаха плодове и зеленчуци.

Настъпиха лоши времена. Всичко поскъпна, а парите се обезцениха.

Мнозина отчаяни от ставащото си слагаха край на живота, но семейството на Ема никога не е имало желание да ги последва.

Те не бяха заможни, но не допускаха отчаяние в сърцата си.

Винаги имаха храна на масата и покрив над главата си.

Ема постоянно казваше:

– Господи, благодаря Ти за всичко, което си ни дал.

Когато веднъж я попитаха:

– От какво основно се нуждае едно дете?

Тя без колебание отговори:

– Не от играчки, телевизор, компютър или по-голяма стая, а от любов всяка сутрин и вечер.

Ако искате да подарите на децата си нещо, което ще помнят с години, няма да го намерите онлайн.

Дори не е нужно да напускате къщата си, за да го намерите.

Покажете им истинска, неподправена, искрена любов.

Научете ги да бъдат благодарни за всичко, което Бог им е дал.

Напомняйте им, че най-добрите неща в живота не са материалните, а духовните.