Всички смятаха Елена за оптимистка. Тя винаги се усмихваше и оживено разговаряше. Отличаваше се с голяма енергия.

Един ден изненадващо за Надя, Петьо каза:

– Елена е изпаднала в пълно отчаяние.

– Не може да бъде, – възкликна Надя. – Ще поговоря с нея.

Надя отиде при Елена и я попита:

– Всичко при теб наред ли е? Да нямаш някакви затруднения?

– Нищо особено, – отговори Елена. – На всички се старая да помогна, да им обърна внимание. Грижа се за всеки, но никой не се отнася така към мен.

Ако човек е весел, бодър и жизнерадостен като Елена, трудно ще се забележи, че е тъжен.

За такива хора, които излъчват увереност и оптимизъм, едва ли някой ще се досети, че ги тормози нещо.

Навярно на всеки се харесва, когато се грижат за него, ценят го, но нека не забравяме тези край нас, които се нуждаят от подкрепа и търсят одобрение.

Не съдете човек по външният му облик. Той може да се усмихва, но същевременно да се чувства сам и неизпитващ радост.

Бъдете внимателни към хората край вас.

Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.

Дядо Нако завъртя глава и каза:

– Нашата култура възхвалява младостта. Никой не приветства процеса на стареене.

– Какво толкова се жалваш, – засмя се дядо Марин. – Остаряването е приятно …

– Говориш глупости! – извика Нако. – Да не си откачил?

– Не, не съм, – спокойно отвърна Марин. – Колкото повече остарявам, виждам, че никога не съм бил сам. Бог е с мен. Наблюдавал ме е и е бил готова да ме хване в точния момент, за да не пострадам сериозно.

– Ти сериозно ли? – изгледа го подозрително Нако.

– Знаеш ли, че по-малко се паникьосвам. Вся още виждам само няколко крачки пред мен, но съм уверен, че Господ е с мен. Той ми открива, какво да правя, когато му дойде времето. Осигурява ми източници, от който се нуждая.

– Да, но в живота ти е имало и трудности, – възрази Нако.

– Чувствам се в безопасност в Господа, – заяви твърдо Марин. – От него завися. Неговата любов към мен е твърда канара, а целите Му са непроменими. Вярно е, че е имало и трудности и благоденствие, но и двете са ми били от полза.

Нако повдигна вежди недоверчиво.

– Чрез Исус живота ми е победоносен, – Марин говореше възторжено. – Аз съм простен и ще прекарам вечността с Него.

След дълъг и изморителен ден Мартин бе отново в къщи.

Той влезе в кухнята попита майка си:

– Мамо, какво правиш, когато те обиждат, нагрубяват и нараняват с думи?

Майката оформи с ръце една голяма кофа и добави:

– Хвърлям ги вътре и ги смесвам с любовта на Исус.

След няколко дни Мартин се озова в подобна ситуация.

Той смеси обидата с любовта на Исус. Болката не го засегна и Мартин отговори с усмивка.

Това не само отне силата на човека, който се бе опитал да го нарани, но даде любов на злотвореца, защото тя липсваше в живота му.

Наранените хора нараняват другите, а обичаните, обичат независимо от обстоятелствата.

Тук не става въпрос за чувства. Ако знаете, че сте обичани, всичко, което може да ви изкара от релсите, хвърлете в голямата кофа и го смесете с любовта на Исус.

На Петров му откраднаха черната Honda Civic.

Когато се обърна към полицията му казаха:

– Шансовете да намерим колата ви са много малки.

За това Петров получи застрахователното обезщетение.

Той си купи друга употребявана кола за 20 хиляди лева. Тя бе също черна, както предишната.

– А, та това е моята открадната кола, – възкликна Петров.

По какво я позна?

Купето бе осеяно с боклуци: опаковки от бонбони, иглички за коледна елха, ….

– Тези неща бях забравил да изхвърля, – въздъхна тежко Петров. – А и навигационна система на колата съдържаше въведените адреси на родителите ми, …. ето го и моя …

Петров се ядоса:

– Каква глупава ситуация!