Милен бе навел глава и плачеше:

– Толкова много боли.

Симеон го погледна съчувствено и каза:

– Понякога прошката включва болка. Когато срещнем предателство, изоставяне, злоупотреба, измама или други такива, вероятно ще изпиташ скръб.

– Защо? – изстена Милен.

– Трябва да приемеш това като последствие от греха. Освен това е необходимо свободно да го изкажеш пред Бога.

– Лесно е да се каже, – тъжно се усмихна Милен.

Симеон продължи още по-настървено:

– Само Бог може да трансформира болката, свързана с неправилно поведение и това да донесе добро за всички участници.

– Искаш да кажеш, че не всяка скръб е лоша? – повдигна вежди Милен.

– Болката предизвиква угризения и те кара да промениш поведението си, – поясни Симеон. – Не бива да съжаляваш за такава скръб.

– Може би, – уклончиво се съгласи Милен.

– Всеки от нас трябва да научи, че скръбта е част от нашето духовно израстване, – продължи с наставленията си Симеон. – Така че, когато се сблъскаш с нея, не бягай и не я отхвърляй.

– А какво правя? – попита Милен.

– Помоли Бог да я използва, за да насочи живота ти в правилната посока.

На Матьо бе доставено огромно количество храна в дома му.

Не, човекът нямаше парти, нито някакъв празник.

Тогава какво се бе случило?

Матьо бе оставил сина си Еди да играе с телефона му преди лягане.

Момчето се бе съблазнило да получи голяма награда, ако поръча храна от няколко ресторанта.

Когато ядосаният Матьо влезе в стаята на сина си, Еди се скри под одеялото си.

– Защо го направи? – крещеше разярен Матьо.

– Бях гладен, – плахо отговори шестгодишното момче.

Така апетитът и незрелостта на Еди доведоха до много скъп резултат.

Когато сме изкушени и желаем нещо, вместо да позволим на нашите апетити да ни доведат до скъпи грешки или грях, нека се обърнем към нашия небесен Баща, защото единствено Той може да насити гладната ни душа „с блага“.

Крум започна разговор с Ана. Двамата чакаха заедно автобуса.

Ана сподели:

– Аз не съм религиозна, но там, където живея, има много християни.

– Какво мислите за тях? – попита я Крум.

– Никога няма да мога да се отплатя за тяхната щедрост.

– Те са ви помагали?

– О, много! – възкликна Ана. – Баща ми бе с увреждания и аз го взех в дома си. Тогава те направиха рампа до къщата ми, подариха ни болнично легло и медицински консумативи.

– Ако те като християни го правят, би трябвало всеки да бъде такъв, – вдигна вежди въпросително Крум.

– Може би, но не сега. Трудно ми е все още, ….. да го направя.

– Да не би те да са се отнесли лошо с вас? – попита Крум заинтригуван.

– Напротив, – възрази Ана, – те продължават да се грижат за мен, въпреки че не съм една от тях.

Тя разбираше, че е обичана заради Исус и благодареше на Бога за това. Все още не вярваше в Него, но се радваше и доверяваше на другите, които бяха повярвали в Господа.

Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.