В двора на училището бе пълно. Децата весело шумяха.

Ирина бе застанала и им се любуваше. Тази година дъщеря ѝ Нина щеше да бъде в пети клас.

Класната на Нина се приближи към Ирина, поздрави я и каза:

– Колко бързо минава времето. И докато ги погледнеш, те вече са пораснали.

Ирина се загледа в децата и се усмихна.

– Вашата дъщеря, – продължи учителката, – винаги е в добро настроение, а очите ѝ искрят от щастие. Как го постигате? Отдавна работя в училищата, но рядко съм виждала такова слънчево и общително дете.

Ирина се изненада. Тя обикновено бе сериозна майка и държеше на реда в дома си.

– Вероятно го е наследила от нас, – добави тя.

По-късно, когато Ирина сподели думите на учителката с една от колежките си, получи потвърждение, на това, което бе казала.

– Ти също имаш очи излъчващи щастие. Винаги съм ти се учудвала за това. Дори когато имаш неприятности, винаги се усмихваш и имаш мир в себе си.

– В небето има облаци, но те не пречат на слънцето да грее, – засмя се Ирина. – В моето сърце е винаги спокойно, заради моя Спасител, Исус Христос. Именно това ми помага да продължавам напред, да се развивам и да се стремя да дам най-доброто от себе си.

Нина също плачеше и понякога бе огорчена, но тя бе приела в сърцето си Господа, за това всичко при нея преминаваше бързо и очите ѝ отново искряха от щастие.

Така възрастни и деца сияят, изявявайки славата Господна на тази земя.

Следобеда бе горещ и рядко се мяркаха хора по улицата. На Роса не и се излизаше, но трябваше да ходи в кметството да подпише някакви документи.

– Не можаха ли да кажат по-рано, – пъшкаше Роса, докато се обличаше. – Те са луди. Да ме карат в тая жега да вървя някакви книжки да им подписвам.

Най-накрая излезе, но по пътя не престана да негодува и да хвърля мълнии към местните управници.

Когато Роса влезе в голямата канцелария изгледа на кръв седящите зад бюрата жени и преди да им се накара, ѝ подадоха няколко листа.

– За това ли? – измрънка под носа си Роса, а после се наведи и навъсено попита – Къде?

Една от жените скокна бързо и с пръст и посочи мястото, където трябваше да се подпише.

Роса взе химикала и ядно се разписа. Бе готова да си тръгне, когато чу настойчив женски глас:

– И на другите два листа така.

Роса неохотно взе пак химикалката и затърси старателно, къде беше това „и на другите ….така“

След като драсна и там няколко завъртулки с облекчение тя тръгна към вратата.

– Е, поне тая я свършихме, – заключи тя, когато бе на улицата. – Така и така съм дошла насам, да се отбия в магазина.

В малкото магазинче Кольо посрещаше хората с усмивка и някоя весела закачка, но днес нещо не бе на кеф.

Роса забеляза гроздето и ѝ се дощя малко да си купи.

– Кольо, това не е от най-хубавото грозде – и посегна да си сложи да ѝ премери.

Магазинера мрачно отвърна:

– Не е хубаво да казваш така. Това имам това продавам …

– А бе не е като онова хубавото…, – опита да замаже положението Роса.

Двамата замълчаха. След минута Кольо наруши тишината:

– Извинявай, че бях малко груб, но не казвай така …..

Роса наведе виновно глава, пожела му приятна работа и си излезе.

На пътя си рече:

– Харесах гроздето, а капризничех като моя Доньо. Той като седне на масата и започва веднага: „Лука ти е суров, хрупа. Месото е сурово не мога да го сдъвча, …..“ Капризи! А като види огорчената ми физиономия друга песен запява: „Хубаво мирише, и на вкус съвсем не е лошо“.

Така сме всички. Нарочно или случайно се нараняваме едни други, без да се съобразяваме със състоянието на отсрещния.

Прекрасни летни дни. Поле, осеяно с цветя и узряващи плодове. Колко лесно е да сравните всичко това с човешкия живот!

– Всеки ден, е дар от Господ, – въздъхна Страхил и повдигна безпомощно рамене.

Представя си безбройните поводи, които му се предоставяха, за да служи на Бога.

– Всяка минута, трябва да сме постоянно нащрек, – продължи монолога си Страхил. – Ние сме като едно прекрасно цвете, което разтваря цвета си, за това трябва да носим Неговата красота и аромата Му в онези тъмни ъгли, които са лишени от Божията светлина.

Страхил се изправи, закрачи бодро и въодушевено из стаята.

– Нашето житейско поле е осеяно с незрели класове, които обещават богата реколта в бъдеще. Не трябва да ги пренебрегваме. Да не губим нито минута, нито една възможност, за да помогнем да се приберат вече узрелите плодове.

Представи си ширнало поле с натежали класове.

– За нас е отворено голяма нива и в нашата воля е да работим усилено върху него или лениво да сгънем ръце, – подскочи оживено Страхил.

Нека всеки се запита днес: Как е използвал вчерашния ден?

В края на седмицата, всеки да погледне назад и да прецени. Ще види ли зрели плодове на полето или ще признае, че всичко е загубено, защото не е обработено старателно. Всичко погива без бдителни грижи!

Нека си спомним колко е ценно времето и да не губим нито една минута напразно. Тогава полето на живота ще ни се изяви в цялата си разцъфтяваща красота.

Навсякъде има много реколта, нека побързаме да бъдем усърдни работници на Господното нива и нека решим да посветим целия си живот на това.

Настанаха тежки години. Петър не бе мързелив, но парите не стигаха и той взе заем. В началото насмогваше да го изплати, но остана без работа и нещата се влошиха.

– Е, имам приятели, – каза си той, – не вярвам да ме оставят в беда.

Отиде при Крум и му разказа за неволите си. Приятелят му го изгледа недоволно и гордо отвърна:

– Аз вече не съм ти приятел. Сега имам други, те са по-важни за мен. Ето ти един лев. Сега не мога да ти дам повече.

Петър наведе тъжно глава и се упъти към Добромир, с нова надежда.

Когато двамата се срещнаха той му каза:

– Приятелю, знаеш, че винаги съм те ценял и съм държал на нашата дружба, но сега съм в беда. Помогни ми!

– Днес съм много зает, – каза важно Добромир, – сега съвсем не ми е до тебе. Всичко което мога да направя за теб е да те посъветвам, друг път да не теглиш заеми.

Петър отпусна безпомощно ръце, обърна се и си тръгна. Бе огорчен и сърцето му безпомощно пърхаше.

Изведнъж се сети за Спас. Той не му обръщаше много внимание, но се числеше към неговите приятели.

– Едва ли ще ми помогне, – каза си Петър. – Той има много деца. От къде ще вземе, за да ми даде?! Но поне ще ида да му се оплача, той винаги ме е изслушвал и ми е давал добри съвети.

Когато почука на вратата на Спас, Петър не смееше глава да повдигне. Бе съкрушен и отчаян.

– Какво се е случили с теб? – попита Спас, когато отвори и вида приятеля си.

– Не смея и уста да отворя пред теб, за да разкажа мъката си. Малко внимание ти обръщах, но ме сполетя голяма беда и вече няма към кого да се обърна за помощ.

– Аз те уважавам като мой приятел, – усмихна се Спас. – Не се безпокой, ще ти помогна.

Как мислите, кой от тримата се оказа истински приятел?

Мирон лежеше в кревата си, плътно обвит с одеяло. Някакъв грип бе хванал. Но вече му бе толкова лошо, че вече не можеше да издържа.

Едва се надига от леглото, присегна се към телефона и бързо набра номера:

– Пасторе, чувствам се много зле.

– Какво ви е?

– Лекарят каза, че грип съм хванал.

– Ще се помолим в нашия дом за вас, – обеща пастирът.

В стаята влезе Мишо и попита баща си:

– Защо се обади на пастира?

– Чувствам се много зле. Такъв малък бацил, а се задушавам, – изстена Мирон.

– Е, тогава не е един, а милион, – отбеляза Мишо. – И защо те са „обезпокоени и заговорничат напразно“?

Малкият имаше предвид не някой друг, а „гадните“ бацили.

– Наистина напразно заговорничат, – съгласи се Мирон, – молят се за мен!