Ричард бе разстроен от това, което бе видял днес. Беше ходил на много места, но такова нещо не бе наблюдавал никъде. Той още не можеше да се отърси от тази зловеща картина.

През деня бе посетил един индийски дом. Там видя малко слонче привързано към огромна и твърде тежка верига.

– Нима слончето може да избяга, та сте го завързали така? – Попита Ричард.

– Не, какво говорите, господине! – засмя се индиецът. – Така дресираме слоновете.

– Дресирате?! – озадачи се Ричард.

– Възрастния слон е прекалено силен и не може да бъде вързан с верига, – започна да обяснява индиеца.

– Да, но това е малко слонче! – възкликна Ричард.

– Когато слончето е малко го връзваме с тази тежка верига. Докато расте то свиква с мисълта, че тя не може да бъде разкъсана. Ставайки зрял индивид, слонът притежава нужната сила да се освободи, но тъй като е свикнал, че това не може да стане, не се и опитва да избяга.

Ричард крачеше нервно из стаята си.

Представих си как слончето е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасено, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Споменът за поражението го е задържал. Но най-лошото е, че вече големият слон никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

– Колко такива вериги са оковали мозъците ни? „Не мога!“ „Това не го заслужавам!“ „Нямам достатъчно сили и способности да го извърша!“ Защо не се опитваме да разкъсаме тези вериги?

Ричард сериозно се замисли.

– Така е, защото когато се опитаме да ги разкъсаме, те не само ни се съпротивляват, но настояват за правото си на съществуване. И то по много хитър начин. Ще си спомните всички си провали, а тих глас ще ви нашепва: „Нали ти казах, нямаше смисъл изобщо да опитваш!“

Това е една зловредна програма, която можем да наречем безспорно „Безпомощност“.

Упорствайте! Не се отказвайте! Вие сте много по-силни особено, когато сте с Господа! Не слушайте какво ви внушават още от деца, облегнете се на Бога!

„И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“.

Денят не бе горещ. Хората вече усещаха захлаждането. Виктор със малкия си син обикаляше магазините.

Добрият татко бе решил да задоволи някои от желанията на послушния Пепи.

Виктор не можеше да да се оплаче с такъв син. Детето бе кротко и отзивчиво. Макар и малко то се стремеше да помага, колкото му бяха силите. Не крещеше. Не капризничеше.

От ръцете на Виктор висяха няколко чанти, чиято тежест явно се усещаше, защото мъжът пъхтеше и спираше от време на време, като ги поставяше на земята.

Бащата бързо се умори. Затова започна раздразнено да пухти. И накрая недоволно каза на сина си:

– Купих ти робот, футболна топка, конструктор за да си направиш сам самолет, ……. Какво още съм длъжен да ти взема.

Пепи кротко погледна баща си и каза умоляващо:

– Татко, вземи ме на ръце.

Като родители понякога смятаме, че материалните неща са достатъчни, за да осигурят щастието на детето ни, а то се нуждае само от разбиране и много любов.

Закупи бай Манол още малко парче земя и го прибави към не малкия си двор. Имота с къщата приписа на дъщеря си Дена.

Тя живееше в града, но често навестяваше баща си. В договора бе отбелязано, че бай Манол ще живее в тази къща и ще използва двора докато е жив нищо, че всичко това се водеше вече собственост на дъщеря му.

На Дена и бяха писнали зеленчуците и животните, които гледаше старецът. Животните бързо разкара, но остави баща си да работи двора и да засажда чушки, домати, … Нали и тя трябваше нещо да отмъкне към града.

Мечтаеше си Дена:

– Отиде ли си татко, само трева ще има тук и ще си направя в двора басейн. Кой ще ти сади и копа?!

Да, но новото парче земя бе оградено с някаква ръждива телена мрежа. От там дечурлига и някои „по-предприемчиви“ хора прескачаха и си вземаха, каквото им харесва от двора.

Едно лято дядо Манол реши:

– Ще съборя старата ограда. Ще махна тела. А с камъните от стария дувар, ще оградя новото място.

То добре, но и годините му не бяха малко. Не бе грохнал като някои свои връстници, чувстваше се още силен. А той рече ли нещо не отстъпваше.

Купи пепелина, старецът извади камъните от старата ограда и започна да зида.

Дойде зет му Киро, да му помага. Млад, млад, ама не издържаше колкото стареца. Гледаше, често да си почива и ако може малко да избяга от работата.

Както и да е, двамата заработиха усилено. Бай Манол едва вървеше, умората си казваше думата, но не се отказваше лесно.

Една привечер беше останало малко от разтвора и трябваше да се пренесе от другата страна, за да я довършат.

Старецът напълни две кофи и когато реши да ги понесе, Киро го спря:

– Дядо, едва вървиш, това е тежко за теб. Ще се осакатиш. Вземи по-малко.

– Едва вървя, няма да се връщам два пъти.

Киро без да мисли грабна кофите и ги понесе. Разстоянието не бе голямо, само два метра, но когато стигна другия край на оградата, където щяха да довършват, се секна. Кръста го сряза и той потърси някъде да се облегне. Болката едва се търпеше.

Залежа се Киро. Няколко седмици не можеше да стане от леглото, но това му беше за урок.

„В каквото съдиш другиго, с него осъждаш себе си, понеже, ти който съдиш, вършиш същото“.

Дарина бе обезпокоена много в последно време.

– Хванах Живка, че пак ме лъже, – каза си тя. – Колко пъти съм ѝ казвала да не прави така. Нима лош пример съм ѝ давала като майка?

Тежко е за родител да преживява подобно нещо.

А Дарина си бе поставила ясна цел, да изгради стойностни неща у дъщеря си.

– О, колко много ми се иска Живка да е почтена и с това си поведение да влияе на околните за по-добро. А то какво се получава?

Дарина не случайно бе разтревожена от лъжите на дъщеря си.

– До сега не съм толерирала подобно поведение в къщи, – въздъхна тежко загрижената майка. – Но тя е толкова изобретателна и като че ли попива всичко лошо. Кой знае, кога ще изпробва пак нещо „ново“?!

Живка бе много практична и изобретателна, когато я уловяха в лъжа, веднага съчиняваше поредната си история. Тя никога не бе виновна.

Дарина често бе казвала на дъщеря си:

– Бъди честна и открита.

Но за сега поне резултат нямаше.

– Може би трябва да ѝ дам още шансове, – тъжно каза Дарина. – Може пък да се оправи по-нататък, въпреки че няма никаква гаранция за това, но си струва да опитам.

Ценностите се изграждат в семейството и то всекидневно. Много е важно какво учим и предаваме на децата си.

Милена сложи ръце на кръста и измърмори недоволно:

– Колко пъти му казвам да оправи казанчето. Ето на пак нищо не е направил. Водата изобщо не тече.

Разгневена се насочи към хола, където съпруга ѝ Крум четеше вестник.

– Пак не си оправил казанчето, – недоволно смръщи вежди Милена.

– Погледнах го, – разсеяно отговори Крум. – Няма му нищо. Удари го и ще тръгне.

– Къде да ударя? – попита Милена, готова всеки момент да се развика още по-силно.

– По самото казанче, – поясни Крум. – Там запъва едно пластмасово връхче от време на време.

Възмутена Милена отиде отново до тоалетната, удари с ръка по казанчето и ….. водата потече.

Тя въздъхна дълбоко и си каза:

– Колко е глупаво човек да се ядосва за дреболии.

След това се усмихна и продължи:

– И ние сме като това казанче. Все нещо ни дърпа назад. Трябва някой да ни прасне, за да влезем в пътя и да си изпълняваме съвестно задълженията.