Тя бе една малка селска църква. В края на всяко богослужение пасторът посочваше някого и му казваше:

– Помоли се. Нека всички бъдем благословени.

Дядо Сашо, независимо от това каква е била проповедта, винаги се молеше с една си съща молитва:

– Господи здраво ни укрепи там, където се огъваме. За стоим изправени и да Те славим.

На пастирът тази молитва му се струваше много странна. Веднъж той не се сдържа и попита старецът:

– Защо всеки път се молиш по един и същи начин и казваш едни и същи думи?

Възрастният човек се почеса по главата, усмихна се и започна да обяснява:

– Имам една стара постройка. Горката, колко бури, проливни дъждове и какво ли не още е преживяла, но все още стои и мога да я използвам. Веднъж забелязах, че се е наклонила на една страна, за това я подпрях с яки дървета и тя се стабилизира. Тогава си помислих, колко много приличам на тази стара постройка.

Пастирът бе зяпнал в устата стареца и слушаше захласнато думите му.

– Натрупаните ми години са ме леко привели и изкривили, – продължи дядо Сашо. – Понякога се гневя, а нявга започвам да мразя някого. Друг път се срамувам от това, което съм направил, но изпадам и в другата крайност, осъждам другите. За това и се моля. Господ да ме подпре там, където се клатушкам, за да стоя прав пред Него и да го прославям.

– Да, така е, – съгласи се пастирът. – Всеки от нас познава опустошителната буря, която в диаметър може да достигне хиляди километри, а скоростта ѝ да надминава двеста километра в час. Тя изкоренява дървета, събаря къщи, …….. Бесният ѝ щурм може да заличи цели градове.

– Так е и с нас, – усмихна се старецът. – Рано или късно ще усетим подкосяващата сила на врага. Бог не ни освобождава от трудностите, а ни обещава мир сред тях. Той може да ни запази от ветровете, проливните дъждове и високите вълни, но само ако му позволи да ни постави здрава опора там, където сме се привели. От това няма да ни заболи, но ще ни предпази от падане.

Всяка сутрин Ваня целуваше съпруга си и го прегръщаше силно, а в ухото му нашепваше:

– Хубав ден.

Днес тя седеше и допиваше кафето си. Погледа ѝ следеше изморения ѝ съпруг Генади, който излизаше през вратата.

– Той е толкова трудолюбив, – каза си Ваня. – Колко много време му отнема, за да управлява собствения си бизнес и въпреки това, полага огромни усилия да ми помогне с децата, когато си е в къщи. Много ми се иска да поема част от неговата тежест, но не мога.

Погрижи се за децата, но установи, че мислите ѝ са устремени към Генади.

– Би било хубаво да му изпратя съобщение и да му кажа, колко много го обичам и ценя това, което прави за мен и децата, – каза си Ваня.

Изведнъж тя долови тих глас:

– Съпругът ти е основното призвание в служенето ти.

И Ваня разбра. От всички неща, които обичаше в живота си, Генади бе най-важен за нея. Тя трябваше да обича, уважава и подкрепя съпруга си.

Всичко бе прекратено за миг, когато бебето се разплака. Децата изведнъж завладяха вниманието ѝ.

Няколко часа по-късно, когато Ваня бе приспала малките и бе приседнала да си почине, телефона едва доловимо се обади с мелодичния си звън и замря.

Някой ѝ бе изпратил съобщение.

Ваня припряно започна да натиска бутоните на телефона си.

„Кой ли се е сетил за мен? – помисли си тя. – Или е пак някаква глупава реклама?“

Когато отвори съобщението Ваня потръпна.

Там пишеше:

„Бих искал да знаеш, че теб и децата ви обичам, повече отколкото можеш да си представиш. Оценявам всичко, което правиш за мен. Понякога съм изнервен, но не искам да мислиш, че това има нещо общо с вас или съвместният ни живот. Аз съм най-щастливия човек на земята, защото имам теб и децата. Всяка седмица е изтощителна за мен с изключение на неделята, когато съм с вас. Надявам се денят ви да мине добре. Обичам те!“

Докато четеше тези думи, очите на Ваня се напълниха със сълзи. Сърцето ѝ преливаше от благодарност.

Ваня се опитваше да бъде най-добрата майка, вдъхновителка и приятелка, но тя трябваше да се фокусира върху най-важното си призвание в служенето – нейният брак.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Доротея си имаше котка, която много обичаше да яде. Не, че бе нещо лошо, но постоянно молеше за храна.

– Тя е ненаситна, – смееше се Доротея. – С този си „нескончаем“ глад притеснява всички в къщи.

Една вечер Доротея забеляза слаба светлина в кухнята.

– Нещо сме забравили вътре отворено, – каза си тя.

Отвори вратата и замря. Хладилникът бе открехнат, а котката ядеше нещо от вътре с голяма охота.

„Дадох ѝ повече за вечеря, пак ли не се е наситела?“, – кипеше Доротея в себе си.

Младата жена не издържа на погромите, които бе сътворила котката и се развика:

– Пак ли се тъпчеш, жалко създание?

Изведнъж от ъгъла на кухнята Доротея чу смутения глас на свекърва си:

– Е, защо така, Доти?! Не съм хапвала нищо от сутринта.

Ето така се раждат злобните приказки за злата снаха.

Хубавото е, че Доротея и свекърва ѝ се разбраха. Когато и двете откриха, че това е просто едно недоразумение, дълго се смяха.

Маша бе уловена, когато бе малко мече. Когато порасна я пратиха в цирка.

Там тя живееше в клетка с размери три на три метра. Пиеше не много чиста вода. Хранеха я с ястия, които бяха негодни за човека и обикновено се намираха в контейнера за боклук.

Всеки ден Маша се разхождаше в тясната си клетка, поклащайки голямата си глава, престъпвайки крачка след крачка.

Така тя преживя много години. Ставаше ядеше и отново заспиваше.

Някои хвърляха камъни и запалени цигари, за да променят ритъма на животното, но всичко бе напразно.

Най-накрая изпратиха Маша в местния зоопарк.

В новия ѝ дом растеше зелена трева, където мечката можеше да се препича на щедрото слънце. Имаше и малка вдлъбнатина в скала пълна с вода, което бе благоприятно място за къпане.

В новото си обиталище Маша не бе сама. Там имаше и други мечки, с които можеше да общува.

Но когато отвориха клетката и я пуснаха на свобода, стана нещо неочаквано.

Маша застана без да се движи. Работниците в зоопарка трябваше да я избутат на широкото открито пространство.

Мечката се огледа, а след това започна да крачи по познатия си маршрут десетина крачки напред и толкова обратно.

Работниците в зоопарка бяха учудени:

– Какво ѝ става?

– Защо се върти на едно място?

– Има толкова интересни неща край нея нея?!

Повикаха ветеринарният лекар, който отговаряше за животните в зоопарка. Той прегледа мечката и не откри нищо. Почеса се по главата и се засмя.

Всички го гледаха недоумяващо. Тогава ветеринарният лекар разясни на останалите случващото се:

– Проблема не е в клетката, където е била преди, а в нейната глава. Тя все още се чувства затворена и не може да възприеме свободата, която ѝ е предложена.

Не се ли случва така и с нас?

Болезнените спомени, неуспехите в миналото, страхът от неизвестното бъдеще, …. Не ни ли влияят по същия начин?

А в отчаянието си казваме:

– Не мога да се променя. Едва ли ще оздравея. Не, няма да се възстановя. Пак ще се проваля. Няма изход за мен.

Когато повярваме на лъжите на дявола, ние се оказваме в плен на някакво затворено пространство. Някои, за да се освободят , пробват наркотици, алкохол, секс, безогледно харчене на пари, ……, но това не помага.

Ако смятаме, че сме безполезни и негоден боклук, ще си останем затворени в клетката от тези мисли. По този начин можем само да разрушим живота си.

Просто трябва да променим мисленето си чрез Божието Слово.