Роза се люлееше на любимия си стол в кухнята при баба си. При честите си посещения тя много време прекарваше в него кръстосала крака, но не оставаше безучастна към това, което ставаше край нея.

Дори, когато се прибереше в града при родителите си, тя си мечтаеше, отново да се върне там.

Обстановката в бабината кухня бе разнолика, но същевременно една и съща.

Едва забележимата пара безшумно се процеждаше под похлупака на тенджерата върху печката. А през това време баба ѝ пържеше, режеше, осоляваше и какво ли още не.

Ръцете ѝ бързо се движеха. От тях се очакваше да сътворят нещо неописуемо вкусно.

През цялото време старицата не млъкваше. Разказваше и споделяше нещата, които бе преживяла или ѝ се бяха случили през деня. Тя беше необикновена жена. Зареждаше се от прекараното време с хората.

Баба Рени много обичаше внучката си. Това прекрасно приятелство между двете ги доближаваше все по-близко една до друга. Така става с хората, които много се обичат.

По същия начин, когато отворим Библията, сме на най-доброто място, където можем да поседим заедно с Бог. Неговото огромно сърце изпълнено с любов към нас ни очаква с нетърпение. Той жадува за разговор с нас.

Когато останем насаме с Него, мъдростта на Писанието, неговите мисли и цели се разкриват все по-ясно.

Този, който общува с Господа, не може да остане същия.

Петър обичаше много дядо си. Слушаше го внимателно, когато старецът му разказваше някоя история или приказка.

Един ден внукът попита дядо си:

– Какво да направя, за да стана знаменит и известен?

Дядото се почеса по главата.

„Гледай го ти, какво му се е приискало“, – помисли си старецът.

А на глас каза на внука си:

– Има два начина за това.

– И кои са те? – нетърпеливо попита Петър.

– Да бъдеш храбър и смел. Да се прославиш в битки. Но за това е нужно да оставиш всякакви забавление…..

Внукът се намръщи.

– Трудно се достига войнска чест и слава, – поклати глава старецът.

– А другият? – с очакване подскочи Петър.

– Изглежда първият не ти се понрави, – усмихна се дядото. – Другият е да търсиш дълбоко познание. Правилно да отсъждаш правото. И най-важното с труд да придобиеш всичко това.

– Това също е много трудно, няма ли някакъв по-лесен начин? – попита с капка надежда Петър.

– Най-лесно можеш да живееш като глупак. Да ти кажа честно, достатъчно са ни малоумните бюрократи. Те нищо не знаят, нито разсъждават. Нужни са ни благородни люде, които се грижат за доброто на други хора, а не само за собственото им благополучие.

Внукът мълчеше навел глава.

„Трудно е това, което дядо ми каза, но защо да не опитам? Звучи прекрасно“, – помисли се Петър.

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.

Филип бе непослушно малко момче.

Кажеха ли майка му или баща му:

– Не пипай! Ще пострадаш!

Малкият герой се правеше, че не ги чува и отиваше точно там, където не му позволяваха и взимаше нещото, без да се притеснява, че може да му се случи нещо лошо.

Един ден баща му си каза:

– Не може така. Филип трябва да се научи, че децата, особено малките, е нужно да слушат родителите си.

Майката се съгласи.

Бащата сложи парче суров лук на масата и каза на сина си:

– Не пипай!

Очите на Филип се ококориха. Той бързо стигна до масата и сграбчи парчето лук.

И с нетърпение го ръфна, но ….

От нещото му залютя. Очите му се насълзиха и със замах хвърли парчето лук далеч от себе си.

Филип бе изпитал неприятни чувства, но това бе едно добро наказание за нарушената забрана.

Когато дойде време да го хранят, малкият герой с недоверие се отнесе към лакомството, което му подаваше баща му.

Филип бе готов да се слее със стената, на която бе опрял гръб, но не и да отвори уста.

„Ами ако това е пак някаква гадост“, – помисли си малчугана.

Наблюдавайки добродушното усмихнато лице на баща си, Филип се престраши и пое предложеното ястие. Недоверието се бе стопило.

През следващите дни чуеше ли предупреждението:

– Не пипай!

Филип веднага слагаше и двете си ръце зад гърба си и се отдалечаваше много бързо в обратна посока.

Лятото бе в разгара си. През деня бе горещо и задушно, но вечерите бяха прохладни.

Ана излезе на верандата и включи лампата.

Около светещото кълбо веднага се навъртяха насекоми и всякакъв вид мушици. Те пърхаха и се изместваха. Стараеха се колкото се може по-близо да се разположат край светлината.

– Не съм ги канила, – възкликна Ана, – нито съм им надявала примка, за да ги придърпан насам, но …… прииждат още.

Майка ѝ, която също излезе на верандата се засмя и утешително каза на дъщеря си:

– Светлината ги привлича.

– Но те са стотици….., – ужасена ги наблюдаваше Ана.

– Виж там където е по-тъмно се мяркат едно две най-много. Май тъмнината не им харесва много, – усмихна се майката на Ана.

– Всичко, което трябва да направя, – въздъхна дълбоко Ана, – е да изгася лампата.

Днес хората живеят в „тъмнина“, но се привличат от светлина.
Нека свети вашата светлина, издигнете я високо.

Не е нужно да говорите много умно, да изучавате как да прилагате различни прийоми, за да свидетелствате на постмодерния човек.

Достатъчно е да включиш светлината си, те ще бъдат привлечени от нея.