Бе ранна утрин. На един закътан и мрачен паркинг Елена бавно пристъпваше към паркираната си кола.

Отвори задната врата и сложи мятащото се дете в ръцете ѝ. Малкото момиченце риташе и ръмжеше. То не искаше да отиде на детска градина.

Търпеливо и внимателно Елена закопча колана, срещайки голяма съпротива от страна на дъщеря си.

След като приключи, тя се тръшна изтощена на шофьорската седалка.

Ако я наблюдаваше някой от страни щеше да се възхити едновременно на нейната изнервеност и търпеливост. Не е леко да си родител.

Тази нейна инвестиция щеше да даде плод в живота на дъщеря ѝ.
Но сега се чувстваше отчаяна и загрижена.

Изведнъж Елена долови тих глас:

– Не се предавай! Дръж се, не отстъпвай!

– Отстъпвам назад, само когато се засилвам, – усмихна се Елена.

Това бе една от любимите ѝ фрази, които бе дочула от приятел хокеист.

Тя знаеше, чий беше тихия глас. Той бе винаги до нея, когато имаше затруднения, а сега и донесе мир. Толкова необходим, за да продължи напред.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.

Ема обичаше да се рови на тавана. Там откриваше интересни неща. Изравяше мъчителното или радостно минало, което сега тънеше в праха, никому ненужно.

Един ден в ръцете ѝ попадна дневникът на прабаба ѝ.

– О, това ще бъде много интересно, – възкликна Ема.

С голямо любопитство тя зачете пожълтелите страници. Прелистваше и четеше, но колкото повече навлизаше в дневника, толкова по-разочарована оставаше.

– Тук е писала, какво е вършила само в ежедневието си: „Всички отидохме на църква….. Дойде Митко за вечеря….. Беше ветровито….. Почистих мазето …..“

Правнучката очакваше съвсем друго. Тя знаеше за тази старица, че е била жена на молитвата. За нея са казвали:

– Молитвите на Дора докосват рая.

Ема се начумери.

– Защо не е писала за разговорите си с Бога? Какво е обичала в Исус и защо? Колко би било добре да прочета любимият ѝ стих или целта, която си е поставила за една година, месец или седмица. Е, ако знаеше, че ще чета дневника ѝ, навярно би споделила опита си в молитвата.

Ема се размисли.

– А какво аз ще оставя на поколението след мен? Какво ще открият внуците и правнуците в старите ми вещи? Има ли нещо, което бих искала да им кажа? Да, бих искала да знаят за вярата ми в Бога и за личното ми общение с Него.

Разговорите с Бога са много ценни. Те имат огромен потенциал да докосне поколенията, тези които никога няма да видим и опознаем.

Понякога се поздравяваме, но си казваме обичайните фрази, без дори да се изслушваме.

Инженер Николов бе забелязал това несъответствие и реши да промени думите, които казва всеки път при здрависване.

Искаше му се да разбере дали, поздравяващите го колеги, изобщо го слушат.

Имаше заседание в голямата зала. На всеки, с който се здрависваше Николов казваше:

– Днес убих жена си.

Отговорите бяха изненадващи:

– Забележително. Продължавайте все така добре да работите.

– Бог да ви благослови. Винаги сте прецизен и изпълнителен.

– Чудесно се справяте. Много биха завидели на инициативността ви….

Пожелания и хвалби се изтръгваха от устата им. Те не влагаха никакво чувство в тях, но и не слушаха, какво им казва отсрещния. За тях това бе традиционен ритуал без всякакъв смисъл.

Единствено Мълчанов се стъписа:

– Какво говорите? Преди малко я срещнах на втория етаж.

Задавали ли сте си въпроса:

– Дали хората ме слушат, когато им говоря? Или още по-лошо, Бог чува ли ме?

Дали хората ни слушат можем да определим по репликите им, но как да разберем дали Бог ни чува?

Не е нужно да се осланяме на чувствата си или да чакаме специален знак за това.

Той ни слуша, защото е обещал: „Тогава ще извикате към Мене и ще отидете та ще Ми се помолите, и Аз ще ви послушам“.

Габи бе майка на четири малки деца. Тя бе чула ясно от амвона:

– Всеки християнин е призван да има лична връзка със Бога.

Тя бе усещала неговото присъствие, жадуваше да го познава повече, но си казваше:

– Как бих могла да намеря време и сили да опозная Бога? Всичкото ми време е заангажирано с децата и дома.

Но желанието ѝ бе толкова голямо, че тя си устрои кътче в малкия килер под стълбите.

Сложи там малък плот, който подпря с пънчета от двора. Прибави и един стар стол, който вече не използваха. До този момент той събираше само прах на тавана.

На плота постави Библията си, учебни помагала, листове за писане и химикалка.

Вечерта нави часовника за четири часа и си легна.

Когато алармата възвести, че е време за ставане, Габи нямаше никакво желание дори да отвори очи, но си каза:

– Поставила съм си цел. Няма да се откажа толкова лесно.

Трудно бе, но се измъкна изпод топлата завивка. Тъмния и мрачен килер изобщо не поощри усилията ѝ, но тя бе взела решение и няма да отстъпи.

Очите ѝ едва гледаха, не можеха да се фокусират върху текста, който искаше да прочете.

Като начало започна да пее. Това малко я поразсъни. След това взе Библията и започна да чете на глас. Поне бе будна.

Няколко сутрини повтори процедурата. Така започна упорита борба с натрапчивата мисъл:

„Няма смисъл. Не мога да успея. Имам желание, но ….“

– Господи, – извика Габи, – помогни ми, да Те опозная още по-добре. Сама не мога да се справя. Нужен си ми повече от всякога.

Измина месец и Габи усети радостта от дисциплината, която си бе наложила.

Тя вече спонтанно разчиташе на Божия Дух, който ѝ разкриваше мислите и намеренията на Отец. Писанията за младата майка оживяха. В молитвите си стоеше дръзновено пред Бога и получаваше попросеното.