Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Никола винаги изглеждаше спокоен. Никой не го бе видял да крещи, ругае или да се кара на някого.

Един ден Младен го попита:

– Не се ли гневиш понякога на някого?

– Много рядко, – усмихна се дружелюбно Никола.

– Как го правиш? – недоумяваше Младен.

– Преди много години осъзнах, че прекалено много емоции изразходвам, когато се гневя, – започна да обяснява Никола, – а в това няма нищо позитивно. – Разбрах, че с гнева си разстройвам тези около мен и самия себе си.

– И? – Младен бързаше да открие разковничето.

– Самоконтрола е един от плодовете на Светия Дух.
Когато се подчиняваме на Светия Дух, Той ни помага да се владеем и да
не се гневим, – добърши обяснението си Никола.

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.

Лиляна и Рени седяха на пейката пред блока си и разсъждаваха върху интересна тема.

– Да обичаш някого си е голям риск, тъй като няма гаранции, че на любовта ти ще бъде отвърнато, както трябва, – сподели Лиляна.

– Изисква се смелост и дързост, за да обичаш някого, – съгласи се Рени. – Разбира се, най-лесно е да обичаме тези, с които сме съгласни и с които споделяме един и същи начин на живот.

– Също и непознати, – поклати глава Лиляна, – но наистина трудно е да обичаме с постоянство онези, които са най-близо до нас….

– Защо мислиш така,? – укори я Рени. – Нали това са ни най-близките ни хора?

– Защото те могат да ни наранят, – наблегна Лиляна. – И те наистина го правят.

Рени въздъхна:

– Когато сме наранени, може да направим крачка назад и да задържим любовта си от страх да не бъдем наранени отново. Така по този начин се въртим е един безкраен порочен кръг.

– Чуй, любовта никога не приема провала като поражение, защото никога не се предава, – Лиляна плесна с ръце.

– Страхът е противоположното на любовта. Но той не може да устои там, където Божията любов изобилства, а тя е в теб!

– Дори в разочарованието си можем да изберем да се вземем в ръце и да продължим напред. Любовта остава вярна до край. Никога не се отказва. Когато нещата вървят от лошо към по-лошо, тя винаги се приближава, никога не се отдалечава, – възторжено произнесе Лиляна.

Рени продължи в същата насока:

– Любовта никога не се предава. Устоява и превъзмогва всяка точка на отказване. Тя се простира отвъд пределите на нашите ситуации, с надежда за бъдещето, което не е напразно желание за нещо, което може и да не се случи.

– Това е твърдото убеждение, че Бог вижда и работи, дори когато не можем да си представим добър резултат, – Лиляна довърши казаното от Рени.

Любовта е силата, която разделя, отблъсква мрака и прекратява действието на врага. Когато хората са груби и нелюбезни, избери да ги обичаш въпреки това.

Появи ли се конфликт, извини се и прости, и продължи да избираш любовта.

Любовта е много високо призвание, но от нас никога не се е изисквало да обичаме със собствените си способности.

Ние ще станем по-добри и по-силни практикувайки. Ще отидем отвъд това, което сме смятали за възможно.

Петко въздъхна тежко:

– Живота се променя ден след ден.

Поля добави:

– Променят се взаимоотношенията ни, работата, дори нещо вътре в нас търпи промяна.

Лъчезар се усмихна:

– Няма нищо лошо в промяната, докато живеем Божията цел за нас.

Людмила възкликна:

– Животът е изпълнен с творчество. За това бъдете креативни, докато търсите целта на живота си.

– За какво точно говориш? – попита Петко.

– Докато чакаш Господа да ти покаже целта на животът ти, прави това, за което гориш.

Трифон се обади:

– Още повече, прави нещо, което не си правил преди. Помоли Бог да направи ново нещо в теб, така че да не си заседнал на едно и също място завинаги. Целта ти е нещо повече от това, което те кара да се чувстваш удобно.

– Така е, – съгласи се Лъчезар. – Трябва да излезеш от комфорта си. Нека радостта и Божията любов станат част от живота ти. Отдели си време да се фокусираш да помагаш на другите.

– Каквото и да правиш, не се опитвай да повтаряш нечия чужда цел за живота, – плесна с ръце Поля. – Слушай Божия глас и Му позволи да те води и насочва в твоята цел.