Венета разнасяше пощата в квартала. Стигна до кутията на леля Дора и се притесни.

Кутията бе пълна. Никой не бе прибирал писмата и вестниците, които жената получаваше.

Тя веднага се обади на дядо Георги, съсед на Дора:

– Кутията ѝ е пълна.

Възрастния човек повдигна рамене недоумяващо.

– Да сте виждали леля Дора? – попита с безпокойство Венета.

Георги най-сетне включи.

– Не не съм я виждал. Никой не е прибирал пощата ѝ?

Двамата отидоха до Магда, тя живееше от другата старана на леля Дора.

Попитаха и нея:

– Да сте виждали скоро Дора?

– Не, – кратко отговори тя, след което попита. – Случило ли се е нещо?

Венета разтревожено обясни:

– Пощенската ѝ кутия е пълна.

– Почакайте, – каза Магда, – аз имам резервен ключ за дома ѝ. Тя ми го даде, за да поливам цветята ѝ, когато замина за няколко седмици при дъщеря си.

Тримата буквално хукнаха към дома на Дора.

Намериха я просната на пода.

Тя едва им прошепна:

– Преди два дена паднах … не можах да стана …

Венета веднага повика Бърза помощ.

Загрижеността на пощенската служителка спаси живота на Дора.

Симеон бе скръстил ръце пред гърдите си и мърмореше недоволно:

– Това живот ли е? Скапана работа.

Христо го подкрепи:

– Суров и на места миризлив, без всякакъв блясък.

Симеон продължи да негодува:

– Правя всичко възможно, за да се възползвам максимално от създалите се обстоятелства, но каквото и да правя, всичко се пропуква. Неприятности натискат от всякъде. На нокти съм от напрежение. Чудя се дали Бог има място за човек като мен?

– Ей, момчета, какво сте увесили нос?! – плесна с ръце Мая. – Отговорите ще намерите в Рождество, което е израз на безкрайната Божия любов към нас.

– Рождество, та Рождество, – намръщи се Христо. – Празникът свърши.

– Чуйте! – усмихна се Мая. – Няма място, където Божия Дух да не може да отиде. Има надежда и за най-закоравелия. Разстоянията нямат значение.

– Е, Той може да достигне всеки, но въпроса е как ние ще откликнем, – примирено призна Симеон.

– Любовта Му няма граници, – възкликна радостно Мая.

На лицата на Симеон и Христо изгря усмивка.

Мартин помагаше на майка си в кухнята. Двамата много се стараеха, защото очакваха гости. Празник бе.

– Мартине, какво си се умислил?

Майката бе забелязала, разсеяния поглед на сина си.

– „Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“, – Мартин повтори думите, които го бяха силно развълнували.

– А знаеш ли, че хората виждат Божите знаци всеки ден?

– Наистина ли? Къде?

Майката се усмихна и поясни:

– Залезите и изгревите, които спират дъха ти. Новородените, които те карат да се просълзиш от умиление …

– Дали всички виждат тези знаци?

– Те ги виждат, но не ги разбират и затова не се приближават към Бога.

– Да, но мъдреците бяха разбрали знака на небето и за това го последваха до Йерусалим, – възторжено възкликна Мартин.

– Преди това пророчеството им каза къде да намерят Христос, – отбеляза майката, – а звездата засия точно над мястото, където бе Младенеца.

– Това означава, че знакът и словото са работили заедно, – Мартин започна да разсъждава на глас – и така са довели мъдреците при Исус.

– Крайната цел на всички Божи послания, както чудодейни, така и писмени, е да хвърлят небесната светлина върху Исус, – заключи майката.

Двамата продължиха да работят озарени от споделеното помежду им.

Мина Рождество. Петър остана с приятелите си да нощува при познати, но там не спаха добре.

Сутринта се чувстваха отпаднали.

– Дали е от яденето не знам, но не се чувствам добре, – сподели Калоян.

Обадиха се и други, които имаха някакви кризи в телата си.

– Това е, духът на празникът сякаш изчезна, – засмя се тъжно Петър.

– О, това е най-малкото, – намръщи се Сашо, – подаръците, които купихме миналата седмица, вече са на половин цена.

– Ей, размислете малко, – понадигна се Гошо. – Как са вървели Мария и Йосиф, търсейки подслон. Самото раждане, след това идването на овчарите без предупреждение. Всичко това навярно е изтощило и родилката и съпругът ѝ.

Димо се присъедини към казаното от Гошо:

– Навярно Мария си е спомнила благословията на Елисавета. Това посещение от овчарите я е развълнувало и в нейното съзнание е настъпило ярко осъзнаване за съдбата на Младенеца.

– Вероятно Мария и Йосиф са били много по-изтощени, от нас след празнуването на Рождество, – съгласи се Сава, – но нека размишляваме за Онзи, Който дойде в света и до днес ни озарява с присъствието Си.

След думите на Сава никой повече не се оплака.

Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.