Научно е доказано, че прегръдките стимулират психологическото развитие на детето. Детето, което често е прегръщано, хармонично се развита като личност. Децата в дом за сираци, лишени от нежна прегръдка, се развиват много по-бавно.
Необходимо е да се прегръщат не само малките деца, но и подрастващите. Не е задължително подрастващото момче да се притиска и целува, но една весела „борба“ с татко или по-големия брат е алтернатива на прегръдката. Този вид телесни контакт е задължителен за тийнейджъра.
Много повече от прегръдки се нуждаят подрастващите момичета. Те
наистина имат нужда татко да ги прегърни или да ги притисне към себе си, макар и на шега понякога. Ранната сексуалната активност сред подрастващите момичета до голяма степен е свързана с остър недостиг на обич и прегръдки от бащата.
Кой може да каже, че ние възрастните не се нуждаем от прегръдка? Между съпруг и съпруга, които рядко се прегръщат може да възникне неразбираема нервност, раздразнителност. Така че, ако сте женени и сте имали неразбирателство по между си, попитайте се: От колко време не сме се прегръщали?
Ние с радост прегръщаме при среща приятелите си, здраво стискаме ръцете им, потупваме ги по рамото. А влюбените през цялото време се държат за ръцете.
Възрастните хора трябва да се прегъщат като децата, така че, ако живеете с майка, баща, баби и дядовци, лели и чичовци прегръщайте ги по-често.
Забелязали ли сте, че ако прегърнете човек изпаднал в истерия или разтърсван от силни ридания, той затихва и се успокоява.
Сега това е и научно обяснено. S-тактилните влакна дават сигнал към мозъка: Всичко е наред, обичат ме, приет съм, аз не съм сам.
Архив на категория: психология
Трябва ли да се подлагам на такова голямо мъчение
Нейната страст в часовете след всяко успешно раждане бе да наставлява родилката и да ѝ доказва, колко голямо значение има майката да кърми детето си.
Беше се родило едро и яко момченце. Бащата щеше да се радва много, но майка гледаше измъчено и уморено сина си.
За да я окуражи акушерката взе весело да говори, а ръцете ѝ същевремено повиваха малкото и тя искрено му се радваше.
– Синовната обич се заражда още от самото раждане и нараства с кърменето и отглеждането – обясняваше жената в бяла престила с убедителен тон.
Родилата жена мълчеше, макар че не беше съгласна с думите ѝ. Но акушерката прие това за съгласие и продължи:
– Ние като християни имаме за основа вярата и милосърдието във всяко дело. И ако тя ни учи да обичаме дори враговете си, още повече ни насърчава да обичаме синовете си.
– Мила моя, – каза с уморен, но решителен глас родилката, – вече достатъчно се измъчих с това мъниче, както и с неговите три братчета. Трябва ли да се изтощавам допълнително, като му давам и млякото си.
– О, – започна още по-настървено акушерката, – ако знаете от какво удоволствие го лишавате, никога не бихте се осмелили да го оставите друга жена да го кърми. Няма по-голяма радост за новороденото след нетърпеливия си плач и трескавите движения, да отвори малката си уста и блажено заедно с нослето и личицето си да потъне в майчината гръд.
Нежните картини, които рисуваше акушерката, не разчувстваха родилата жена.
– За какво трябва да се подлагам на такова голямо мъчение? – каза жената. – За да получа ритници щом проходи, а накрая неблагодарност и преструвки, когато порасне.
– Но нали това именно е причината, любовта на децата към родителите да е толкова оскъдна, – възмущаваше акушерката. – Бог е повелил на скромната ни привързаност към децата, когато са малки, да отговорят поне с малко любов в зрялата си възраст.
– Мъжът ми е наел отдавна бавачка. Изпрати да я повикат. И стига с вашите приказки, защото ще събудите малкото. Оставете ме, искам да си почина, – грубо се разпореди родилката.
Акушерката излезе с помръкнало лице и свити юмруци. Тръгна по коридора. Гневът ѝ кипеше:
– Благородната майка с погнуса отказва да обремени гръдта си с дете, чието неблагодарно тегло е измъчвало утробата ѝ. И това е жена, предопределена да ражда, кърми и отглежда децата си!
Гладни ли сте
Както ти трябва физическа храна, за да имаш физическа сила, така се нуждаеш от духовна храна, за да придобиеш духовна сила. Библията описва себе си като духовна храна – вода, мляко, хляб, месо в нашия духовен живот. Това е всичко, от което се нуждаете за препитание.
Ако сте строителен предприемач, вие няма наемете човек, който не е ял нищо от две седмици. Ако бяхте командир в армията, не ще изпратите човек в битка, който не е ял от един месец. Така ли е? Ние трябва да се храним, за да имаме сили да изпълни задачите, които стоят пред нас.
Вие няма да имате много успехи в спечелването на духовните битки, с които се сблъсквате, ако сте гладни до смърт. Ето защо трябва да се храним от Словото на Бога.
За разлика от яденето на физическа храна, всеки път, когато се хранят с Божието Слово, аз ставам дори по-гладна. Колкото повече се опитвам да разбера колко е добър Господ, толкова повече искам да чета и изследвам Библията.
Нека да оставим Библията да се настани в живота ни по един богат, дълбок, и животворна начин.
И как ще се храните с Божието Слово и ще позволите това да се случи?
Приемете словото с ушите си. Поемане ангажимент за себе си, да отидете на църква и да слушат Божието Слово там.
Четете Словото. Ако Библия е само в дома ви на лавицата, това няма да благослови живота ви. Трябва да имате Библията в сърцето си.
При изучаване на Словото на Бога, дръжте химикал в ръката си. Напишете това, което Бог ви учи. Говорете с други вярващи в малка група за това, което сте открили.
Разсъждавайте върху Словото. Помнете Го и Го пазете в сърцето си. Ангажирайте с Божието Слово паметта си.
Не гняв, а разбиране и съчувствие
Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.
Деца и родители
Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.
– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.
– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.
– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.
– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.
– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.
Болката в нея беше утихнала. Тя му се усмихна и каза:
– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?
– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.
Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.