Един човек паднал в дълбока пропаст. Лежал изранен и загивал.
Притичали приятелите му. Хванали се един за друг и се опитали да се спуснат при него, за да му помогнат, но едва не паднали.
Дошло милосърдието. Спуснало стълба към пропастта, но тя се оказала къса и не стигала до човека.
Пристигнали добрите дела, които човек бил направил преди да падне в пропастта. Те спуснали въже, но то се оказало късо.
Напразно се опитвали да спасят човека, неговата голяма слава, парите му и властта, която упражнявал.
Накрая дошло покаянието. То протегнало ръка, а човекът се хванал за него и излязъл от пропастта.
– Как ти се отдаде това? – попитали всички изненадани покаянието.
Покаянието нямало време да отговаря, защото бързало да спаси други хора, на които можело да помогне само то.

Вятърът загасил една свещ и се възгордял:
– Сега мога вече всичко да изгася, даже самото слънце!
Чул го един мъдър човек и си направил вятърна мелница. Мъжът се обърнал към вятъра и му казал:
– Голямо чудо, слънцето щял да изгаси! Него и нощта може да изгаси. Опитай се да спреш това колело.
Със всичката си сила човекът завъртял колелото.
Духал вятърът, отново и отново, но колелото не спирало да се върти. Напротив, колкото повече духал, толкова по-силно то се въртяло.
Така потекло брашно в чувалите на умния човек и заживял той в изобилие, но не забравял и бедните.
А вятърът и досега се опитва да спре колелото. Къде точно? Там, където има място за гордост.

Живял някога един стар равин. Той бил известен със своята мъдрост и при него идвали много хора за съвет.
Веднъж при него дошъл един човек и започнал да се оплаква от злото, което причинява в живота му така наречения технически прогрес.
– Нима имат цена този технически боклук, – попитал той, – когато хората се замислят за смисъла и ценностите в живота?
– Всичко в света може да допринесе за нашето знание, не само това, което е създал Бог, но и това, което е направил човека.
– На какво може да ни научи железопътната линия? – усъмнил се човекът.
– Това, че само за едим миг можем да загубим всичко.
– А телеграфа?
– Това, че за всяка дума трябва да отговаряме.
– А телефона?
– Това, че там се чува всичко, което ние говорим тук.
Човекът разбрал думите на равина, благодарил му и продължил по пътя си.

Живееше един богобоязлив старец, Един ден при него дойде един от неговите познати и каза:

– При тебе вече никой не е останал. Къщата ти се срутва. Ти си измъчен от болести. Тогава за какво толкова си благодарен на твоя Бог?

На което старецът отговорил:

– Аз съм Му благодарен за това, че ми е дал благодарно сърце.

Не е ясно къде са се целили, но снарядите попаднали в детски приют в малко виетнамско село, в което се намирала група мисионери. Всичките мисионери и две от децата били убити, няколко от останалите били ранени, в това число и осем годишно момиче.
Селяните поискали медицинска помощ от съседния град, в който имало връзка с американски войници.
Най-накрая дошъл военен лекар с медицинска сестра и комплект от медицински инструменти. Те открили, че момичето се намира в критично състояние. Ако не вземели веднага мерки, то щяло до умре от шок или загуба на кръв.
За преливане на кръв им трябвало спешно донор от същата група, която имало момичето. След бърз анализ, се установило, че никой от американците не притежава същата група, но някои от останалите деца, които не били ранени, я имали.
Лекарят, които не знаели добре виетнамски, къде с думи, къде с жестове, обяснили на уплашените деца, че ако момичето не получи кръв, ще умре.
Попитал дали някое от децата би се съгласило да даде кръв. Децата широко отворили очи и замълчали. След няколко напрегнати минути се вдигнала малка трепереща ръка, бързо се свалила и отново с вдигнала.
– Благодаря, – казала медицинската сестра, – как се казваш?
– Хан, – казало момчето.
Сложили Хан на леглото, намазали му ръката със спирт и вкарали във вената му игла. По време на тази процедура Хан лежал, не се движел и мълчал, но след минута се разплакал и бързо закрил лицето си със свободната си ръка.
– Боли ли те Хан? – попитал лекарят.
Хан поклатил отрицателно глава, след няколко секунди отново избухнал в плач и се опитал да сдържи плача си.
– Боли ли те Хан? – попитал докторът отново, но момчето отрицателно кимнало с глава.
След време редките проплаквания се превърнали в равномерен тих плач. Момчето затворило очи и захапал юмрука си, за да задържи риданията си.
Лекарят започнал да се безпокои: „Какво не е наред?“
В този момент дошла на помощ една медицинска сестра виетнамка. Като видяла страданието на момчето, го попитала нещо на виетнамски, изслушала го и му казала нещо с успокоителен тон. Момчето веднага спряло да плаче, тя му кимнала насърчително и на лицето на детето се появило облекчение.
Медицинската сестра казала на лекарят:
– Той си мисли, че умира. Не ви е разбрал. Помислил си е, че искате неговата кръв, за да спасите живота на момичето.
– Но защо се е съгласил тогава? – попитал лекарят.
Виетнамката превела въпроса на момчето и то казало:
– Ние сме приятели …..