Студенти от Масачузетския технологичен институт са измислили портфейл, който добре ще пасне на обичащите да пазаруват. По-специално, портфейла няма да позволи на потребителя да влезе в дълг и да похарчи повече, отколкото има.
Разработени са три типа портфейли. Един, който отчита, колко пари са изтеглени от картата. Втори, които не се отваря, ако сте похарчили всички от отделените за този месец пари. И трети, който се подува или свива в зависимост от баланса на вашата сметка.
От трите най-ефективни са последните два. За ползващите тази придобивка, вероятно ще трябва да имат и смартфон, който ще бъде синхронизиран с банковата сметка на потребителя.

Мургав мъж влезе в малкото магазинче. Погледа му обходи грижливо подредените рафтове. Поръча си предимно луксозна стока, личеше, че разбира от това. Магазинерката се разтопи от любезност. Този човек пръскаше пари, все едно портфейла му бе без дъно.
Човекът търсеше боя за коса, която беше свършила. Магазинерката го посъветва да намине в някой от следващите дни. Мъжът сподели, че не е от тука и бърза да се прибира. Когато го попита от къде, мъжът с гордост каза, че живее е Англия, децата му учели в Кембридж, имал голяма къща и често пътувал.
Жената за витрината го изгледа с недоверие. Мислите й щъкаха като квачка, която събира пиленцата си: „Да бе, Кембридж и луксозна къща. Нима не те виждам, че си от ония, които си присвояват някои нещица, а после ги продават на черно“.
Въпреки всичко жената услужливо кимаше, като прибавяше по едно заинтересовано „Да, да“. Нали и плащаше в брой. Стоката трябва да се продава, а от това тя печели.

Есенните листа безмилостно се стелеха по пътеките на парка и съвсем не се интересуваха, че има хора, които се грижат да бъдат събрани в чували и извозени с камиони. Те падаха непрекъснато, като водни потоци, изливащи се от наранено и подтиснато сърце на отчаян човек.
Група работници в оранжеви дрехи се суетяха около голямата жълто- кафява маса листа. Те трябваше да ги съберат и откарат.
Една жена с метла и лопата съсредоточено събираше листата, които изсипваше в големия чувал, който държаха две едри жени. Трима мъже даваха акъл как трябвало да се направи по-добре. Репликите си допълваха с мощни ръкомахания, сякаш правеха сутрешната си гимнастика. Други двама стояха на камиона и подвикваха:
– Кво стаа. Няма ли да свършваме вече?
Чудно нещо, искат да свършат, а реално само един събира безличната жълто-кафява маса.

Тя бе слабо русо момиче. Живееше в София при брат си. Когато дойде да види майка си в малкия град, пожела да отиде при фризьорката, обслужваща квартала им. Майка й изненадано я попита:
– В София няма ли по-добри фризьорски салони?
Дъщерята се засмя и уточни:
– Модния салон при нас се помещава в един фургон. Обстановката е много добра, но за да отида там трябва да си запиша час. Ако реша да си боядисам косата, трябва да си нося и боя за коса. А за цените да не говорим. Да дойда при теб и да се върна плюс обслужването на нашата фризьорка ми излиза с 10 лева по-евтино. Освен това нищо друго допълнително не трябва да нося. Жената ме приема веднага и ме обслужва много добре. Нашата фризьорка с нищо не отстъпва по майсторство на тамошните.
Майката като зашеметена промълви:
– До какво доживяхме, да изминеш 150 километра, за да те обслужат качествено и евтино….

След като даде последно сбогом на леля си, в края на града, където се помещаваше последната обител на хората напуснали този свят, реши най-после да се прибере.
Когато се приближи до колата си, забеляза слаба, възрастна женица да измъква от багажника на колата си две пазарски чанти, пълни до горе. Изведнъж като мълния през главата му премина мисъл: „Да помогна на тази жена за багажа…“. Как ли ще реагира жена му, която очакваше да отключи колата, за да се настани в нея. Въпреки объркването си, той леко се обърна и каза:
– Ще отида да помогна  на тази жена с пазарските чанти, само за минутка….
Съпругата му се опита да прикрие изненадата си. Мислите и препускаха като уморени коне в главата й: „С твоя ритъм на живот, да помогнеш на някой, който дори не познаваш…Невъзможно! Цяло чудо е, че го желаеш“. Въпреки това тя кимна с глава в знак на съгласие.
Получил одобрението на съпругата си, той се приближи до възрастната жена и попита:
– Мога ли да ви помогна?
– О, да! Много ви благодаря! – каза тя облекчено.
Той усещаше, че тази дребна проява на любезност, макар и появила се спонтанно бе, за да посрещне нуждата на тази жена. Но мъжът не знаеше какво го очаква. Всяка от чантите бе пълна с 15 килограма праскови.
Давайки си вид, че тежкия товар не му се отразява ни най-малко, последва жената по криволичещите пътечки на задните дворове, превърнали се на мочурища след поредния обилен дъжд. Подгизналите му обувки бяха най-малката грижа в този следобед.
Жената имаше артрит и вървеше бавно. На всичкото отгоре имаше някакво заболяване на белите дробове, защото се задъхваше и често трябваше да спират, за да си поеме въздух.
Когато пристигнаха бяха станали вече близки. Той бе научил всичко за тази мила жена, за безкрайните и болести, трудностите й в живота…..
Влязоха в скромния й дом. Отидоха до кухнята, където той остави чантите. След това се обърна и стисна ръката й преди да се отправи към външната врата. Жената задържа кокалестата си набръчкана ръка в неговата. Тихия й глас прибави тихо:
– Вярвам, че Бог ви изпрати, за да ми помогнете.