Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….

Във филма „Аватар“ е показана планета с необикновени растения и животни, които имат необичайна окраска в синьо.
Скоро в градовете на Северна Америка започнаха да се появяват сини дървета. Вина за това  има художникът Константин Димопулос.
Проектът „Преди експлозията“ разтърси целия свят. Едно момиче и нейните последователи със собствените си ръце украсили града, в който живеят, правейки го по-ярък, по-красив, по-необичаен и колоритен, само с ръкоделията си.
Подобен по замисъл е и проектът на Димопулос. Той не е облякъл дърветата в прежда, а ги е разкрасил със син цвят.
Разбира се, той го прави с чисти бои на водна основа, които се отмиват от първия дъжд или вода от маркуч и се преработват в природата за няколко дни без да оставят след себе си вредни вещества.
Първата такава инсталация със сини дървета е създадена в рамките на Биенале 2011 г. във Ванкувър. След това, художникът успява да украси дървета пред правителствени сгради в различни американски градове, включително Сиатъл и Вашингтон.
Смисълът на проекта „Сини дървета“ се заключава в акцентиране на вниманието върху изсичането на гористи масиви по Земята.
Константин Димопулос със своето творчество иска да покаже колко са важни дърветата за нас, че те са свещени за цялата ни планета.

В центъра на Копенхаген скоро се отвори магазин за шоколадови изделия. Тук купувачите не плащат с пари, а с добри дела.
Магазинът предлага широка гама от шоколадови бонбони. На всяка кутийка има обозначена цена и то необикновена, като „Цяла седмица да не критикувате приятеля си, когато е зад волана“, „Да поднесеш закуска в кревата на любимия си“, „Един месец да не клюкарстваш за приятеля си“… Най-голяма популярност се ползват сладкишите, за които трябва да помогнете на приятеля си да почисти къщата си. За това пък кутии с цена „цяла седмица да не лъжа баща си“ се изкупуват слабо.
В този магазин няма касов апарат Тук хората се разплащат с помощта на своя iPad. В акаунта си във  Facebook купувача написва съобщение за това, което трябва да направи. Това съобщение той дублира на стената на този, на когото трябва да помогне или каквото е обещал. По този начин приятелите наблюдават как се „разплащат“ .
Рекламният лозунг на този проект е „Вие никога не може да се окаже твърде щедър». Тази рекламна акция в началото на пролетта е предназначена да вдъхнови датчаните за добри дела и щедри постъпки. А за тези, на които пролетта достига космически размери, японска фирма предлага оригинална кутия с шоколадови бонбони във вид на осемте планети на Слънчевата система.

Навярно сте чували как някой се оплаква:
– Паднеш на улицата и никой не идва да ти помогне. Такива са хората.
Равнодушието започва от чуждите деца. Когато на улицата крещят на дете или го бият, на вас ви е все едно. Навярно си казвате: „Това си е тяхна работа. Сами ще се разберат. Може би си го е заслужило…..“
Равнодушието започва от непознатите. Седите на седалката в автобуса и си мислите: „Тази баба подозрително гледа към моето място. Ще затворя за малко очи, тя нека постои, все още е силна“.
Гледате мъж се подпира на стената и какво си мислите? „Тоя какво се подпира? Вероятно се е напил. Ще мина и няма да се меся“.
Там се бият, а вие си казвате: “ Гледай как се бият. Какъв ужас. Ще бягам, току виж и на мен налетели. Може би някой друг ще се обади на полицията, а аз да си вървя по-добре“. Равнодушието започва с чуждата гора, не нашата улица, другите градове……
Хубаво е да караш кола. Надничаш през прозорчето и възкликваш:
– Този боклук какво прави тук?
Представете си, че сте сред природата и барбекюто е вкусно и водата хубава. Време е да си тръгвате.Решавате,  ето тук в голямата трева ще мушна боклука, кой ще го забележи?
Тези хартийки в джоба станаха много. Никой не гледа, ще ги хвърля в тази канавка.
Защо се случва това? Защо всеки се надява, че ако му стане лошо на улицата някой ще му се притече на помощ. Вие виждали ли сте този тайнствен Някой? А в огледалото погледнахте ли?

Тя винаги бързаше. Изтича до стаята да вземе чантата си и се спря изумена. Седем годишната й дъщеря държеше в лявата си ръка сто лева. За детето това бяха много пари. Родителите никога не й бяха давали толкова много пари.
– Соня, от къде взе тези пари?
Детето се разтрепера и бързо смотолеви:
– Намерий ги.
– Къде ги намери? – не отстъпваше лесно майка й.
– На пътя, – накакво прикрито упорство се усещаше в думите на момиченцето.
– Къде ги намери? Кажи ми истината, – майката едва се сдържаше.
– В чантата, – последва примирен отговор.
– Каква чанта? – настояваше майката за бърз отговор.
– В кухнята, – гласът на детето прозвуча плахо и несигурно.
Майката вече не беше на себе си:
– Винаги трябва да се казва истината, мила, – продължи жената назидателно, – От къде взе парите?
И тогава всичко се изясни. Родителите дали на по-голямата си дъщеря пари за покупки. Когато си дошла, по-голямата сестра оставила чантата в кухнята, наредила само покупките, а рестото останало. По-малката намерила по-късно чантата и взела парите.
След цялото това разследване Соня извади от джоба си още една смачкана банкнота от 50 лева.
Родителите бяха смаяни. Но никой от тях не си спомни какъв пример бяха дали на дъщеря си, когато на баща й му върнаха 10 лева в повече и той ги прибра в джоба си без да каже за грешката.