Днес върху зрителите се изсипва всевъзможна рекламна информация, за таблетки, мазила…, които свалят килограмите, унищожават кашлицата, хремата, простудата. Не тук няма да пиша за това, колко са вредни или полезни са тези предлагани стоки.
Става въпрос за нещо много по-просто. Ако се борим против простудата, кашлицата, хремата, … с определен брой медикаменти, може би ще настъпи облекчение след известно време.
Но помислете, от какво идват всичките тези неразположения? Разбира се от нашия порочен начин на живот.
И какво се получава? Ние си живее както си искаме, разрушаваме организма си, а срещу това се борим чрез таблетки. След подобрени, отново продължаваме живота си в същия дух и отново заболяване, отново лекарства.
Разбирате ли, как всичко това ни прави зависими от медикаментите. Освен това, временното  изчезване на симптомите, не говори за напълно излекуване.
Ние се превръщаме в хронично болни, пораждащи подобни безумни „лечения“, които могат да ни доведат и до по-сериозни заболявания.
Мислете и разсъждавайте, може ли да се случи по-голяма беда от тази?

Изглежда април е доста напрегнат. Често срещам хора, които се оплакват, разочаровани са от всичко и нищо не може да ги успокои. Много са станали раздразнителни в къщи и на работа. Всички мислят, че така не може да продължава, но не могат да се спрат.
Където и да сте кажете няколко добри думи от рода на: „От трудностите не можеш да се скриеш!“ или „Не всичко приемайте на сериозно“. На хората им става по-леко. Душевните рани впримчват човека, понякога една дума може да донесе известно облекчение. Обикновено заетите хора са обкръжени от хора също толкова много заангажирани, така че няма кой да спре и да поговори.
Представете си жена, която се връща от работа. Денят й е бил много напрегнат. Тя бърза да приготви вечерята. Малко по-късно се връща мъжа й и ядосано мърмори:
– Пак зеленчуци. Не можеш ли да сготвиш нещо по-хубаво?
– А ти сутринта защо не изхвърли боклука, колко пъти те молих, – изригва като вулкан жената.
Може би по-добре щеше да прозвучи така:
– Навярно е така. Ти си много уморен след работа. Бих искал  да ме разбереш, аз също съм уморена….
Но нищо такова не излиза от устата им и те започват да се критикуват за грешките си.
Когато сме уморени, вместо да благодарим се оплакваме: „Защо не си направила това….?“ или „Направи и това и това….“. Мисля, че всеки трябва да се спре и да се запита, дали тези думи иска да чуе твоя събеседник.
Ако сега сте се срещнали не е нужно веднага да се оплаквате и да критикувате. По-добре се усмихнете и кажете нещо приятно. Може някой от вас да каже: „Аз не мога да говоря това, което не чувствам“.“ Когато казваме добри думи, ние започваме истински да изпитваме благодарност. Ако има нещо, от което искате да се оплачете, оставете го за по-късно, тогава вашият събеседник непременно ще ви изслуша.
Като начало застанете пред огледалото и кажете: „Благодаря.“ Няма нищо страшно, ако отначало това бъде за вас като преструвка.

Интересно, колко много хора в света не обичат себе си. Дори смятат любовта към себе си за нещо лошо, егоистично или с други думи казано за тях това е недопустимо и осъдително. Но кажете ми, нима любовта е нещо лошо?
Любовта на човека към самия себе си е основа, върху която се гради целият му живот. Нали в Библията е казано: „Да възлюбиш ближния, както себе си“.
Дори и да не сте вярващ и към Библията да се отнасяте скептично, то разсъждавайте върху смисъла на тези думи: Трябва да обичате хората така, както обичате себе си.
Ако човек не обича себе си, как ще обича другите? Каква любов може да им даде?
Мисля, че причината човек да не обича себе си се крие в обидите и недоверието към себе си, към хората и изобщо към живота. Именно на тази почва възникват всякакъв род комплекси….. и други, които пречат на човека истински да живее.
Това, че не се обичате може да се прояви по различни начини. Най-често срещания вариант е отказ от комплименти, като например:
– Днес изглеждаш страхотно!
– Просто цветът на лицето ми си е такъв.
Или отказ от услуги:
– Браво, ти отлично се справи със задачата!
– Да, но това стана случайно..
Или, когато човек постоянно се отказва да си купи нещо. Той мисли, че по този начин прави икономии, но дълбоко в себе си вярва, че той не заслужава това.
А колко много хора са убедени, че не са достойни за по-добър живот! Доволни са от малкото и не се стремят да получат нещо по-добро. Понякога хората не осъзнават на какви „имена“ откликват,  например като дебелак, очиларко, хлебче…., това също е проява на неприязън към себе си.
Дори не осъзнавате, че самите вие не се харесвате. Или се страхувате да си признаете. Нима човек може да обича истински другите, ако не обича себе си?
Ако човек не се обича, той не се приема, но това означава, че не приема и самия живот.  А това е вече наистина лошо.

Възможно ли е това? Съобщението, че на пазара ще бъдат пуснати светодиодни лампи с мощност 10 Вт и срок на годност 100 хиляди часа ме изненада.
Не че се съмнявам във възможностите на учените и хората работещи в тази насока, а поради това как ще пасне това на съвременната икономика и бизнес. За които основно е да карат хората да хвърлят и да купуват.
Идеята за икономия на енергия и ресурси, не е нова, но не се реализира на практика.
Още в началото, когато са се  създали първите крушки, много учени и инженери са работили над това, каква да бъде форма на жичката и от какви материали трябва да се изработи, така че тези осветителни тела да работят по-дълго. Мислите ли, че тогава не е имало успех в тази насока? А какво ще кажете за крушката, която свети вече 100 години и още не е изгоряла? Това не е мит, а реалност.
Причината да се крият тези достижения е желанието на групи от хора да увеличат производството и да натрупат печалби. Но всичко това рефлектира върху нас. Некачествената продукция, създадена да се употребява за по-кратък период от време, за да се замести от нова такава, се изхвърля… Боклука се натрупва, той затрупва планетата ни, а тя се превръща в гробище за самите нас.

Червеният  кръст се е  превърнал в символ на XIX век.
По време на Френско-австрийската война, швейцарецът Анри Дюнан е толкова впечатлен от това, което е видял на бойното поле, че написва статия, в която задава въпрос: Възможно ли е да се създаде благотворителна организация, за да помогне на ранените по време на въоръжени конфликти.
Публикацията на Дюнан привлича вниманието на Женевското благотворително общество. То създава комитет от 5 човека за практическата реализация на тази идея. По-късно този комитет се нарича Международен комитет на червения кръст.
На първото си заседание, състояло се през 1873 г. в Швейцария този комитет в знак на уважение към страната, запазила неутралитет във войната приел за емблема държавния флаг на Швейцария, но със сменени цветове, т.е. червен кръст на бял фон.
Четирите части на този кръст символизират четирите добродетели: Умереност, благоразумие, справедливост и смелост.