Помислете колко важно за вас е дадено събитие? Мисля, че по-важно е как то  действа върху вас. Нашият живот се определя не от това, какво сме видели, а как го възприемаме.
Всеки трябва да се учи. След падане трябва да искаме шанс да опитаме отново, а от грешките си е необходимо да се поучим. Колкото повече търсим, толкова повече ще намерим. Нека се опитаме да извлечем полза от неудачите си.
Във всеки от нас има нещо, което в другите го няма. Ние можем да правим виртуозно това, както никой друг. Търсете това зрънце в себе си и го развивайте. Никога няма да се провалите, ако се занимавате с това, за което сте предназначени.
Целия свят е театър, в който ние играем. Но какво играем? Роли, които други са изискали от нас или режисираме сами своите действия и решаваме как да играем?
Успехът не ни учи на нещо. Това правят грешките. Те ни карат да бъдем по-внимателни и ни мотивират към промяна и развитие. Всеки, който иска да се учи трябва да експериментира, а в тези си действия можем да сгрешим. Важното е навреме да разберем, че грешим и да не униваме.
Колкото по-голямо здание се стремят да построят строителите, толкова по-дълбоко копаят и по-як фундамент изграждат. Така е и с всеки от нас.  Колкото по-голяма задача поставяте пред себе си, толкова по-сериозно трябва да помисли  за израстването  и обучението си в тази насока.
Не се отказвайте! Ако копнежа е в сърцето ви, не го оставяйте да загине и да изчезне на цяло. Животът е борба, в която успяват само упоритите.

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.

Горещият ден изнервяше хората. Не бе по-леко положението и на полицаите опълчени на ярките лъчи на слънцето на кръстовището. Потта се стичаше немилостиво по лицата на мъжете, но те неотклонно следяха минаващите коли.
Спряха автомобил. Явно шофьорът не беше на себе си. Установиха, че е пиян. Написаха му акт, но му дадоха ключовете и го пуснаха в такова състояние да продължи пътя си.
Четиринадесет километра по-нататък  нашият пиян познайник с голяма скорост навлезе в насрещното платно и се вряза в рейс пълен с пътници. Пияният шофьорът  почина на място, а пет пътника с различни травми закараха в болницата.
Трагедия поради недомислие. Как може пиян човек да се пусне да продължи пътя си. Нима е достатъчно само да му се състави акт?
В случая пияният шофьор е заплатил много повече, с живота си.

Нима щастието има видове? Е, аз само ще ви покажа три.
Първо ще разгледам щастието на самонаслаждението. При него човек прави всичко в името на своето удоволствие. И това става за сметка на някой друг. Тези действия не се явяват като насилие в груба форма или като изпипан план. Наслаждаващият изпитва неудовлетвореност и обикновено не е щастлив. Например, някой има идея да интимничи с блондинка и очаква да бъде щастлив. Извършва насилие. Удоволствие има, но не и щастие.
Ето ви и друг вид щастие – бездейното. Човек осъзнава, че заради неизпълнените си задължения ще дойдат проблеми. И той се измъква от тях – аз на никого не съм длъжен, нека сами се раздират. Това също е форма на насилие само, че скрита. На него му е все едно, че другите ще бъдат нещастни. Дори и в Наказателния закон има отбелязано за престъпното бездействие.
Съвестта измъчва човекът и той е нещастен.
Например, баща знае, че в къщи го чакат гладни деца, но той не им занася храна. Така той ги подлага на насилие, макар че не ги бие.
А сега да разгледаме действащото щастие. Човек иска да направи другите щастливи. При това по закон този човек получава два пъти повече, отколкото е дал. Това е закона на благочестието.
Ако не правим добро, ние носим страдание на другите и на себе си. Нека разберем, че щастието е даване благо на другите. Трябва да внимаваме нашите благи намерения да не се превърнат в насилие.
Мнозина казват: „В живота трябва всичко да се опита.“ И те пробват алкохол, наркотици, безразборен секс, хазартни игри….
Но нека поне един ден да живеят за щастието на своите близки и други!

Жената се върнала в къщи след едно уморително ходене в козметичния салон. Тя била много огорчена, че дори и най-добрите специалисти не могат да й върнат младостта.
Скарала се с мъжа си, че не е изхвърлил боклука. Развикала се на децата да съберат разхвърляните си играчки. И на края оскърбила старата си майка, която се опитвала да я успокои. Тази буря от скандали и недоволство продължила три-четири часа.
Накрая разбирайки, че не е права, жената се затворила в спалнята, застанала на колене и започнала да се моли:
– Господи, дай ми търпение! Дай ми сили спокойно да понасям всички незгоди на живота и да не се дразня от всяко нещо! Нека да намеря общ език с близките си хора! Господи, помогни ми  да сдържам гнева си! Господи, дай ми търпение…. – гласът й ечал из цялата къща.
Децата изплашено слушали нейните викове. Мъжът й, който цяла вечер не проронил нито дума, тъжно погледнал към вратата. А майка й, която приготвяла вечерята в кухнята, спокойно но доста високо казала, за да я чуе дъщеря й:
– Бог всеки ден дава на всички търпение. Само, че някой само искат и искат. Всевишния дава, но те не взимат.