Не искаше да плаче. Знаеше, че така тревожеше близките си. Но те напираха като прелял ручей, търсещ и най малкото място, за да се разлее.
Вчера го погребаха. Не предполагаше, че болката ще бъде толкова голяма. Когато почина майка й беше по-спокойна. Спомените я връщаха назад и….я обвиняваха.
Баща й преди три месеца не беше добре. Беше го взела в града. Но той се нуждаеше от много внимание, а тя бе постоянно заета със своя малък бизнес. От лекарствата ли, от старостта ли, но той постоянно капризничеше за нещо. Тогава тя роптаеше: „Не беше такъв! Какво му става? Не може ли да разбере, че сега всеки от нас е зает и не може да му обърне много внимание?“
Тогава бе се пооправил и бяха стигнали до компромисно решение. Той ще се прибере на село и ще плащат на една комшийка от време на време да го наглежда. Миналия месец изпрати 100 лева на мъжа й да си купи нещо за рождения ден. Когато разговаряха по телефона зет му го попита:
– Добре ли си?
– Не съм много добре!- тъжно прозвуча гласа му по телефона.
– Да дойдем да те вземем?- каза зет му.
– Не, надейте. Получи ли парите? Какво си купи? Добре ли прекара рождения си ден?
Скоро жената, която го наглеждаше им се обади, че е много зле. Когато отидоха, дъщеря му едва сдържаше сълзите си. Стареца едва говореше и не ги познаваше. Беше отслабнал още повече. А къщичката тънеше в мръсотия.
Закараха го направо в болницата. Лекарят констатира силно разтройство и обезводняване на организма. Включиха го на системи и остана в интензивното. Лекарят не даваше големи надежди… А тя плачеше и само мълвеше:“Само да се оправи, ще го взема при нас и няма повече да го оставя….“.
Оня ден, когато разговаряха последно, той й бе прошепнал:
– Да не забравите да вземете последната ми пенсия, тя е за вас.
Очите й се напълниха със сълзи и тя извика:
– Какво говориш?….Не говори така!
От син си поиска една черешка, а той му каза:
– Сега време ли е за това?
Старецът упорито настояваше:
– Кажи на сестра си, тя ще ми намери…
Сега нищо не му трябва… А болката ставаше още по-силна.

Как се предизвикват страхотни трусове в икономиката или правителствата? Да кажем, като се пуска в действие някаква малка, но добре пресметната лъжа, или с помощта на незабележимо намигване, направено в необходимата посока, което като малко камъче, подскачащо по склона на хълма, повлича със себе си скали и канари.
И една от тях, съвсем изневиделица, цапва по главата един нещастен банкер, облечен в костюм с жилетка, докато замислено разглежда лихвените проценти. Може би той умира на място и точно когато разтревожените му помощници заподозрат, че този камък от небитието може да означава нещо, точно тогава започва тайно движение на капитали към и от сейфовете или по кабелите на компютърните мрежи, докато в един момент вложителите подушат нещо нечисто и се втурнат панически да теглят от банката.
А ето и резултатът, финансовата империя потъва, банкрутирали предприемачи се хвърлят от прозорците, правителства на страни от третия свят рухват и на никой никога няма да му мине през ума, че първото камъче е било ритнато от туткав старец, който с една ръка плеви розите си, а с другата „задейства лостовете на Вселената“.

Един човек отишъл в парка. Всичко наоколо било красиво, чисто и подредено. Изведнъж очите му попаднали на полянка, където предния ден е имало пикник. Наоколо имало разхвърляни хартии, бутилки и консервени кутии. Настроението му се влошило и той се насочил към изхода на парка, като решил повече да не стъпва тук.
В същия ден в парка дошъл и друг човек. Той също видял обезобразената поляна, но решил да не й обръща внимание и продължил  по-нататък. Избрал си хубава поляна разположил се на нея и започнал да се възхищава на заобикалящата го красота, а вечерта се прибрал щастлив.
В парка дошъл и друг посетител. Той също видял разхвърляните остатъци от пикника. Това не му харесало.За разлика от другите двама, които видели това място, той тръгнал към тази поляна и започнал да събира разпръснатите хартийки, бутилки, ….и ги слагал в кофите за боклук.
Повечето хора минаващи от там виждали един добре облечен човек там как събира и изхвърля боклука от поляната и отминавали, но имало и други, които, спирали и започвали да му помагат. Нещо ги сближавало и те ставали много по-близки.
Най-интересното е, че много от децата се откъсвали от придружаващите ги родители и с желания се включвали в почистването. След час поляната не била същата, минаващите преди край нея едва ли ще я познаят.
Хората участващи в почистването седнали на нея и се наслаждавали на красотата на природата, на чистотата, общението по между си и радостта от извършената работа. Този ден всички те се прибрали в домовете си като приятели, с изпълнени сърца от любов.
Няма значение, че те били от различни крайща на града, но сърцата им били свързани в едно, Какво от това, че никой не забелязвал тези цветя и тази красота, важното е, че те ги „видели“ и „почистили“, за да ги видят и другите.

Веднъж един учител казал на учениците си:
– Животът прилича на автомобил,
Всички били озадачени от такова изказване, но зачакали с нетърпение обяснението.
– С колата можеш да стигнеш до върха, – казал най-накрая учителя.
Един от новите ученици добавил:
– Но често хората попадат под колелата на колата, като са си позволили малко да повървят. А после всички обвиняват автомобила

Аз съм свободна, когато избера да направя по определен начин нещо, което бих могла и да сторя по-друг начин. Навярно ще се съгласите, че в този смисъл робът определено не е свободен. Но не е достатъчно да кажем, че свободата в във възможността да избираш.
Кое формира тази възможност и тези избори? Ами ако всички наши действия са последици от предшестващите ги причини? Ако това е така, нашето бъдеще е толкова неизменно, колкото и нашето минало и почти никой не е свободен. Тогава единствено свободен е този, който знае, че не е свободен.
Освен това не е достатъчно да свържеш свободата с избора. Какво представлява изборът? Той е преднамерен и все пак не е като преднамереността. Един кон и едно малко дете могат да предприемат преднамерено действие, но не и да направят разумен избор. Можем да наречем преднамерени нещата, които правим по принуждение на момента. Тогава можем ли да ги наречем свободни постъпки?
Ние неизбежно търсим причина за всяко действие. Законите за причинността са заложени дълбоко в природата ни. Тогава как ще сме „свободни“ да правим различни неща, когато като я потърсим, веднага можем да открием причината за всяко нещо, което правим?