Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.

Един съботен следобед докато равинът говорел на учениците си, двамата му сина умрели. Мака им ги положила на леглото и ги покрила с чаршаф. Равинът се прибрал у дома си и потърсил децата си. Съпругата му казала:
– Искам да те попитам нещо. Преди време един човек дойде тук и ми повери ценна вещ да я пазя, а сега той си я иска обратно. Трябва ли да му я върна или не?
Равинът казал:
– Разбира се, обещаното трябва да се върне на собственикът му!
Тогава жената казала:
– Без да те питам за съгласието ти, аз му го върнах.
Хванала го за ръката, завела го в стаята и дръпнала чаршафа. Когато видял синовете си, равинът горчиво заплакал, а жена му казала:
– Нали ти ми каза, че поверят ли ти да пазиш нещо, трябва да го върнеш, щом ти го поискат?
– Господ даде, Господ взе, да бъде благословено името Господне.

Един равин отишъл на някакво място и понеже било суша, приканил към пост. Водачът на общността започнал службата и когато произнесъл думите: „Той кара дъжда да вали“, изведнъж завалял дъжд.
Равинът се обърнал към него:
– Какви са достойнствата  ти?
Той отговорил:
– Аз съм обикновен учител и напътствам децата на бедните еднакво с децата на богатите. Ако някой не може да ми плати такса, аз му я опрощавам. Имам и езеро с риба. Видя ли, че мой ученик е небрежен с уроците си, подкупвам го с някоя риба и той започва да учи редовно.
Въпреки изключителното значение, отдавано на учението и на споделяне на напътствията, посветилите се на това велико дело, не би трябвало да се изпълват с прекомерна гордост. В Божиите очи те са само работници, също както и заетите с физически труд. За случая е много поучителни са думите, приписвана на равините от прочутата Академия Явне: „Аз съм Божие творение и моя ближен също е такъв. Моята работа е в града, а неговата на полето. Всеки от нас става рано за да върши работата си. Навярно ще кажете, че аз върша велики неща, а той дребни. Но ние знаем, че делата не са малки или големи, а дали в сърцето си човек е устремен към Небето“.

Един равин твърдял:
– По скоро огън да погуби словата на Тора, нежели жена да ги споделя.Веднъж, когато една жена попитала равина за Златния телец, той й казал:
-На жената друго не й трябва , освен това как да преде с вретеното.
Не е изключено тези твърдения да се отнасят за по-високо образование. Всички религиозни задължения, с изключение на една конкретна група, се споделят както от мъжете, така и от жените. Следователно жените се нуждаят, ако не от задълбочени то от доста изчерпателни знания.
Понеже обстоятелствата на онова време налагат дома, като единствено поле на изява за жената, съществуват реални опасения, че ако тя ангажира времето и енергията си с учене, семейството й ще бъде занемарено.
Не са изключени и други причини за отказа на правото за по-високо образование за жената. религиозните водачи на еврейският народ знаят какво се е случило в Гърция и Рим, където образованието на жената улеснява близкия ум контакт с мъжете и води до занижаване на моралните норми.
Нещо повече, равините са добре осведомени за развоя на събитията в християнския свят, където жените обзети от религиозен жар, обричат живота си на безбрачие. На подобно развитие на нещата еврейската общност би могла да погледне единствено с крайно недоверие, след като брака е Божия воля. В Талмуда отделни индивиди се окачествяват като „разрушители на света“, а сред тях са и „жените фарисеи’. Вероятно несъгласието на равините жените да не се задълбочават в изучаването на Тора да е реакция на подобни тенденции.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.