Съществуват немалко хора с външно порядъчно поведение и реноме на добри граждани. Те са готови в даден случай дори да ви прочетат една назидателна лекция. Не са предатели, защото не им се е случило да попаднат под натиска на едно изкушение или една заплаха.
Но това, че подобни хора не са извършили и навярно никога няма да извършат голямото предателство, не ги издига високо в моите очи. Подтиквани от егоизма си, те всекидневно вършат по някое малко предателство спрямо околните и дори спрямо близките си, стават подли, злепоставят, клеветят, раболепничат, за да бъдат самите те възможно по-добре.

Не изпитвам никакво съчувствие към тия ….Те притежават парите. Жалкото е, че заради тяхното невежество и безучастие младите таланти мизерствуват.
У нас винаги е било така и винаги ще бъде така, додето нещата не се променят основно.
Нашите статистики обичат да броят колко творци на изкуството са свършили в лудницата. И дори не се сещат, че нито един от тях не се е родил луд, че те всички са полудели сред тормоза на мизерията, на изолацията, на всеобщото отхвърляне…

А понякога си викам, че може би така е по-естествено, да  се живее в неразборията.
Какво е нашият живот освен една такава неразбория.
Купчина неща без значение, които все пак имат някакво значение, но само за теб.
Една вавилонска кула от големи проекти и малки достижения, винаги започвана с големи амбиции и оставяна недовършена, жалка или покъртителна в своето амбициозно безсилие….

Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.

За унищожаването на цели страни не е нужно да се воюва. Трябва да се предизвика само страх от съседите им така, че да се изгради военната индустрия. Нужно е да се третира населението така, че да  изработват военните запаси. По този начин цялото население ще загине от икономически безрезултатния труд.
Планираните продукти, дрехи, машини и снаряди ще останат за надгробна могила и паметник на човечеството.
Усъвършенства се не само техниката за производство на материалния живот, но и техниката за управление на хората. Няма ли в последната да настъпи криза на свръхпроизводство, криза на историческа безизходица?
Затворите, лагерите, войните, развитието на материалната култура, чрез увеличаване на труда и ограбването на народните маси, всичко служи на една цел. Да се унищожи, да се ликвидира човешкият дух и да се направи човечеството покорно, податливо на робство.