Олтарът трябва да остава непоклатим, но украшенията му трябва да се сменят според епохите, така поне твърди известен философ.
Хората на Запада, уверили се отдавна в тази истина, са се погрижили да прогонят от своите църкви всичко, което не е било по вкуса на съвременниците. Продължителността на литургията е била сведена на четвърт час, постите са поносими, свещениците възпитани, иконите радват очите, музиката пленява слуха. По този начин всеки може без голямо усилие или отвращение да бъде добър християнин.
Но на изток считали за добре да останат закрепени към ритуалите на средновековието, както мидите за скалите. Литургия трае около два часа, както по времето на свети Василий и никой не я слуша. Свещениците се подбират от „измета на земята“ както по времето на апостол Павел и никой не слуша съветите им. Постят само ревностните. Иконите не са красиви и никой не ги целува, а колкото до църковни носопения, смятам, че е напълно излишно да се говори тук за тях.
Когато човек влезе в някоя такава църква, той бива обхванат само от едно чувство, по-скоро да си отиде.

Разочарованието бе изписано на лицето му. Толкова труд и безсънни нощи за да надникне в бъдещето. И какво накрая…
– Изпитвам съжаление към тези хора — каза Петер. — Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.
– Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.
– Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.
– Като че ли тя се е развивала именно в тази посока. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.

Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

Човек всъщност не може да има чак толкова много любими произведения, както не може да има и много истински приятели. Но обикновенно с тях задръстваш къщата си. Не е ли по-добре да разполагаш с малко повече свободно място за себе си и за приятелите си?
И се питам дали тази жажда да имаш възможно повече и по-разнообразни неща не е всъщност тъй безплодна и изпепеляваща, както похотта на ония женкари, които ненаситно скачат от жена на жена и които при целия огромен брой на завоеванията си всъщност нито веднъж не са изпитали истинската любов.
Но каква полза от такива разсъждения, щом те идват не преди, а подир случилото се.

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.