А понякога си викам, че може би така е по-естествено, да  се живее в неразборията.
Какво е нашият живот освен една такава неразбория.
Купчина неща без значение, които все пак имат някакво значение, но само за теб.
Една вавилонска кула от големи проекти и малки достижения, винаги започвана с големи амбиции и оставяна недовършена, жалка или покъртителна в своето амбициозно безсилие….

Непрекъснато мислех за това. Много по-късно, разбрах значението, което придават хората на тия странни думи.
Хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за различни неща.
И то с такива думи, които между тях се смятат особено важни, като думите: мой, моя, мое. И онзи, който казва за най-много неща мое, се смята за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная.
Преди  се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че понятието мое няма никакво друго основание освен животински инстинкт на хората, наричан от тях право на собственост.
Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят магазин“. но не носи дреха от най-хубавия плат, който има в магазина си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че понякога им се пречкат. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже.
И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои.

За унищожаването на цели страни не е нужно да се воюва. Трябва да се предизвика само страх от съседите им така, че да се изгради военната индустрия. Нужно е да се третира населението така, че да  изработват военните запаси. По този начин цялото население ще загине от икономически безрезултатния труд.
Планираните продукти, дрехи, машини и снаряди ще останат за надгробна могила и паметник на човечеството.
Усъвършенства се не само техниката за производство на материалния живот, но и техниката за управление на хората. Няма ли в последната да настъпи криза на свръхпроизводство, криза на историческа безизходица?
Затворите, лагерите, войните, развитието на материалната култура, чрез увеличаване на труда и ограбването на народните маси, всичко служи на една цел. Да се унищожи, да се ликвидира човешкият дух и да се направи човечеството покорно, податливо на робство.

Ето, такава е странната съдба на поезията.

Всички я обичат, дирят я, само нея желаят и търсят в живота, а никой, не признава силата й, никой не цени това най-хубаво благо на света, не цени и не благодари на ония, които даряват това благо на хората.

Попитайте, когото искате:

– Кое е най-хубавото благо на света?

И деветдесет и девет на сто от запитаните с жлъчен израз  на лицето ще ви кажат, че най-хубавото благо на света са парите.

– Може би тази мисъл не ви харесва и не хармонира с вашите възвишени идеи — ще каже той, — но какво да се прави, щом човешкият живот е тъй устроен, че само парите създават щастието на човека. Аз не мога да не позволя на своя ум да вижда света такъв, какъвто е — би прибавил той,

Всички ни бива да си затваряме очите за някои неща. За тях сме почти слепи и глухи.

Например, гледате  някое дърво и виждате… просто дърво, вдървен бурен. Не виждате историята му, не усещате как помпа соковете си, не чувате всяко насекомо в кората му, не долавяте химията в листата му, не различавате стотиците оттенъци зелено, не забелязвате бавното движение следващо слънцето, нито постепенния растеж…

Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от това?