Целият си съзнателен живот човек прекарва с убеждението, че освен отбранителната война всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир.
Земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна. Такава земя ражда неспокойствие и раздори. Една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото цяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.
Но в основата на всичко лежи страхът от войната. Война между съседи — от това няма по-лошо.
Ако ти победиш, ония ще са готови да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят, ти ще се готвиш да им върнеш, както подобава.
И това ще се повтаря безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв. а взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.

Странно и противоречиво е битието на човека. Тоя, който си мисли, че го е разбрал и е прогледнал в него до дъно, за да го вмести в един калъп, общ за всички хора, бърка. Някой човек премисля всяка своя стъпка, претегля предварително всяко свое действие, напряга всичкото си внимание, за да се опази от примките, които „неведоми“ сили поставят на пътя му, и на края пак пада в капана им.
А друг човек върви безгрижно по житейските си път, нехае, не се взира на всяка крачка, радва се на хубавото, не си трови душата с мисли за разни сили и пак стига жив и здрав там, за където е тръгнал.
Защо стават тия работи веднъж така, а друг път иначе?  И кой е тоя човек, дето ще знае? Ако има такъв човек, който да знае, той не ще да е такъв, а ще е самият Бог, слязъл между хората и предрешен по человечески.

А смехът е и любопитство. Той е свободата на интелекта и не се води по общоприети обичаи. Сам анализира и достига до изводи, колкото и ненормални да изглеждат.
Не става дума за идиотския смях, а за смеха като способност да се издигнеш. От птичи поглед да погледнеш мърлявите житейски коловози и да прецениш реалните мащаби и същността на явленията.
След като си умреш от смях, защото, ако не си умреш от смях, ще трябва да си умреш от яд, от мъка или просто да си умреш. По избор.
Смъртта винаги е заемала почетно място в пантеона на Хумора.

Като всяка жена есента е променлива. Ту ни предлага радост, ту ни изправя пред беда.
Есента настъпва при нас като непослушно малко момиченце. Тази детска палавост ни дразни. То танцува весело и безгрижно, а в очите му се отразяват огнени пламъчета.
През октомври есента е ласкава девойка. Гледа замислено, като отнесена на някъде. Ще призове царството на приказките и в него ще забравиш проблемите си.
На прощаване есента е като зряла жена. Мила, уморена жена. С вятъра кокетлива, а със слънцето срамежлива. С дъжда пролива двойни сълзи.
Есента преминава през тези три чудесни възрасти като жената. Тя е променлива, но загадъчна. И когато дойде време пак е с вас.

Конете живеят по трийсет години. Те нищо не знаят за джина и виното.
Овцата след двайсет години умира. Тя също от вино и бира не разбира.
И телето живее трезво, но след осемнадесет и то си отива.
Почтеното куче живее само петнадесет години, въпреки че коняк и ракия не пие.
Кокошката само вода си пийва, но след десет години и тя с живота се прощава.
Ами котката? На мляко я кара и пак не напредва във възрастта
Не пият животните, но все пак преждевременно хвърлят топа.
А разгулните, грешни, попийващи хора доживяват шейсет, че и повече даже.
А се срещат родени с късмет екземпляри, които изкарват до сто независимо от алкохолните пари!