Истинската любов е себеотдаване. Това е чувство, което е готово всяки момент да се докаже на дело.
Когато обичате даден човек, вие сте щастливи от това, че той или тя съществува, дори и да не отговарят на чувствата ви. Вие сте способни да чакате отговор на чувствата си година, две …. дори цял живот.
Истинската любов, често се сравнява с майчината, която се характеризира с жертвоготовност.
Влюбването е само плам, страст и желание за потребление. Това е роман, който временно е „захванал“ всеки от участниците.
Влюбването е имитация на любовта, това е влечение към някого, което бързо се разпада при поява на първия проблем.
Истинската любов минава провера за силата си. Много хора възприемат истинската любов като жизнена привичка, но аз мисля, че това не е така.
Докато влюбването постепенно угасва като надут балон за някой празник, истинската любов израства и се развива.

Обикновеният човек е честен и доверчив. Нормалното състояние на човека, както Бог го е създал e, че той не подозира нищо лошо.
За масовия читател и зрител това, което казват по телевизията, пишат във вестниците, „приятелите“ споделят в социалните мрежи е по подразбиране вярно.
Ако тези „истини“ имат кукички за захващане, начини за внедряване и манипулиране, човекът пропада.
Повишава се стреса, страха, несигурността и бързо се развиват  програмираните политически събития.
Автоматизацията на обществото допълва разпадащите се отношения в семейството, със съседите, с колегите…. така се зомбират големи маси от индивиди.
Лошото е, че повечето хората обикновено са склонни да повярват на това, което пасва на техните идеи и очаквания.

В живота на много хора съществуват огромни гробища на мечтите, стремежите и талантите. И ние често го посещаваме, скитаме около надгробните плочи, четем надписите и датите, въздъхваме и скришом избърсваме сълзите си.
В края на крайщата, вие не забравяте всяка своя мечта, нейната усмивка, нейните очи, образ …. С всяка една ти си погребал и частица от себе си.
Защо умират мечтите? Вина за това има нашата нерешителност, страх, мързел, те убиват мечтите ни още в зародиш. Отчаянието, отсъствието на смелост, упоритост, признаване и неуважение към другите, убиват вече започващата да се оформя мечта. Може би често си казваме: „Защо не направиш нещо полезно, а не тези глупости?“
Всичко това е част от разбирането ми за „обективна реалност“. Всеки от нас може убедително и красноречиво да обясни, на първо място на себе си, защо не е направил това или онова, въпреки че е искал друго. Ти си объркан? Защото знаеш, че нещо  е умряло и то няма да се върне. Въпроса е, какво си направил, за да продължи то да  живее?
Околните не са виновни. Ключът се крие в нас.
Въпросът не е стрували си да го започна, имам ли способност за него, това полага ли ми се? Въпросът е, какво направих, за да разбера това и колко далече съм готов да отида, за да се осъществи мечтата ми?
Поставянето на цели, е като началото на път, но колко пътища сме извървели до края? Не твърдя, че трябва да се вкопчваме във всяка авантюра, но може би е време желанието да избягваме неуспехите да наделее над мотивацията за достигане на успех.

Тийнейджърте обикновено са със слушалки, нова джаджа в ръката, облечени по последна мода и с големи амбиции. За системата, основаваща се на потреблението, човекът е само една батерийка. За това той не бива да се спира, трябва да консумира, да консумира, да консумира….. А за това човек трябва да има желание да опита всичко ново, а това е типична черта на тийнеджъра.
Stay hungry, stay foolish – Останете гладни, останете глупави. Днес тези думи са се превърнали в нова заповед за младежта. Младежта трябва да остане възможно най-дълго, безразсъдна и гладна. Гладни за нови продукти. Проблемът е, че най-добрите предложения, днес могат да бъдат неограничен брой.
Хората сменят телефона си веднъж годишно. Място на работа – на всеки 2 години. Партньорът си на всеки 3 години. Трудно е да се избере само едно нещо. Трудно е да останеш само с него. Трудно е да бъде постоянен. Особено, ако системата не иска това.
Вие не може да спре. Спирането води до неизправност в системата. Всяко дълбоко преживяване води до промяна на темпото на потреблението. А това е заплаха за целия механизъм.
Ето защо хората си налагат „положителна“ мислене.
Днес отрицанието е принудено да напусне от съзнанието на хората. Желанието „да не се натоварват“ другите, прави човешките отношения и чувства пластмасови. На тази основа работи цялата развлекателна индустрия.
Хората стават твърде повърхностни. Баналните идеи предизвикват такъв голям отклик сред хората, че те започват да се смятат различни от останалите…. Сега е станало модно да не бъдеш като останалите.
„Креативността“ е качество, без което е срамно на хората да се показват. За това днес е модно да си предприемач, да откриваш нов бизнес и е желателно това да правиш с готови инвестиции. В крайна сметка, „да храниш надежда“ днес е печеливша стратегия, отколкото да рискуваш и да направиш нещо сам до завършването му.
Съвременният свят не е за възрастни, а е само за застаряващи децата, загубили своята актуалност. Днешното общество не се състои от деца, а от подрастващи, вече достигнали полова зрялост. Защото съвремения живот не позволява да се се разделим с илюзиите си до пенсионирането.

Ние сме уморени от всичко, което ни тормози и заплашва в този свят.
Ядосани сме, но не знаем на кого. Страхуваме се, но не знаем от какво. Искаме да отвърнем на удъра, но не знаем как.
Нека поне за момент да помислим за нашия гняв.
Гневът е непредсказуем. Той започва от малките неща, разочарование или нещо, което ни досажда. Някой ви е заел мястото на паркинга. Сервитьорът е много бавен, а ние бързаме. Яденето е нагорено, водата капе в тоалетната…..
Така се натрупват безобидни на пръв поглед качици гняв, но скоро се получава пълна кофа с ярост. Отмъщение, горчивина, неконтролируема омраза. Вече не се доверяваме на никой, озъбваме се на всеки, който е около нас. Заредени със страх, с опънати нерви сме готови във всеки момент да избухнем като буре с барут.
Може ли да се живее така? До какво добро е довела омразата? Каква надежда се ражда от гнева? Какви проблеми са решени чрез отмъщение?
Тогава как да победим гнева? Погледнете Исус, когато искаха да го убият Той каза: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят“.
Ние не знаем как се лекува тялото или как да получим нови приятели. Не може да устоим на поредното предизвикателство.
Необузданият гняв няма да направим нашия свят по-добро място, но иакреното съчувствие и разбиране може. Ако разберем своето предназначение в този света, ние можем да помогнем на другите. И тогава нашите действия нама да се ръководят от гняв, а от състрадание и загриженост. Ще гледаме на света не намръщено, а ще протегнем ръка за помощ. Много хора се спъват в тъмнината, за това трябва да запалим свещ, за да намерят истинския път.
Резултатите не са толкова бързи, като куршумите на „неуморните отмъстители“, но със сигурност са по-съзидателни.